Една Студентка - Преживявания близки до смъртта

ПБС

По време на зимния семестър на моята първа година (1976) в Университета Северен Колорадо, бях записана на тенис, беше твърде студено да се играе навън на корта и затова удряхме топки срещу стената във вътрешния салон, когато започнах да чувствам мигренна болка в главата ми, която бързо ставаше все по-интензивна. Уплаших се като осъзнах, че докато свърши часът, болката ще бъде извън моя контрол. Бяха ми предписали едно лекарство, което носех със себе си, в случай, че болката стане твърде екстремна. Бях го използвала само в редки случаи, когато чувствах, че изобщо не мога да функционирам. То ме приспиваше за около 24 часа. Трябваше да се върна обратно в стаята ми в общежитието, но почувствах, че не мога да чакам. Взех лекарството предполагайки, че ще се сгромолясам и надявайки се, че някой ще ме закара у нас.

Доколкото си спомням лошо боледувах от болки в главата. Като минах пубертета те се влошиха. Дори бях откарана в болница, за да се уверят, че нямам тумор на мозъка. После ходих на лечение след като един доктор си мислеше, че болките са свързани със стрес. После започнах лечение със Индерал, използвах Кафергот в началото на мигрената и взимах Дарвон всеки четири часа, когато чувствах болка. Тогава мигрената ми обикновено траеше няколко седмици. Бях ужасена от болката и бях убедена, че имаше нещо, което не е наред с мен, и че нямаше да доживея до 20 години. Почувствах се депресирана, когато трябваше да празнувам 20-тия ми рожден ден. Разбрах, че трябва да продължа нататък, да си планирам живота, да гледам в бъдещето, да раста. След около осем месеца след това събитие, това по време на часа по тенис, използвах лекарството, което бях запазила за времето, когато избухващата болка беше твърде голяма.

Продължих да удрям топката в стената и почувствах как лекарството вцепеняваше тялото ми. Следващото нещо, което си спомням беше, че вървях обратно към общежитието. Пътувах 15-20 минути, но си спомням само този момент. Вървях сама нагоре по хълма покрай книжарницата на университета. После си спомням, че бях в моята стая в общежитието и се притеснявах за един доклад, който трябваше да направя скоро, просто трябваше да напиша заглавната страница и щеше да е готов.

Почнах да се чудя, дали бях взела лекарството или просто си мислех да го взимам. Опитах се да си спомня, но не можех. Реших, че не би трябвало да съм го взела, защото бях будна и чувствах болка, и затова взех още една доза и после седнах на пишещата машина за да завърша моя доклад. Заглавната страница щеше да ми отнеме само няколко минути за да я напиша и знаех от преди, че времето до започване на въздействие на лекарството беше по-дълго. Няколко момента по-късно загубих контрол върху тялото ми и паднах напред върху пишещата машина. Все още бях в съзнание и можех да почувствам мигрената, но не можех да мърдам или да чувствам нищо под шията ми. Просто лежах там безпомощна. Опитах се да викна за помощ, но чистачката на общежитията минаваше с прахосмукачката коридора извън моята стая и никой не можеше да ме чуе.

След като прахосмукачката спря, извиках още веднъж и един студент ме чу. Той влезна внимателно в стаята ми и го помолих да ми помогне да стигна до леглото ми. Казах му, че съм парализирана. Той ме издърпа от пишещата машина и ме изправи на стола, но после ме пусна и аз паднах напред, моето лице се сблъска отново с пишещата машина. Той не знаеше какво да прави и отиде да повика за помощ. Като се върна, той беше викнал един приятел. Двамата ме придвижиха до леглото. Когато се озовах на леглото ми, те напуснаха и аз заспах веднага.

Докато спах осъзнах, че не чувствах никаква болка. Осъзнах, че никога през живота ми, не съм била без някакъв вид физически дискомфорт. Беше толкова силно осъзнаване. Не можех да почувствам мигрената, или леглото под мен, или дрехите върху моето тяло или дори главата ми върху възглавницата. Няма начин, по който подходящо да обясня на другите колко чудесно се чувствах, но си го спомням ясно, въпреки че повече от 20 години минаха от този ден.

Друга трансформация започна в разума ми. Бях напълно бдителна и много заинтересувна от преживяването, но разума ми не беше като разума, който винаги имах. Напълно разбрах какво се случваше, знаех, че съм умряла, но дори не почувствах повод за страх, несигурност или нежелание. Като преживявах това, се разсеех от моята съквартирантка, Трина, която влезна в стаята, видя ме да “спя” на долното легло (койка) и се покатери на горното легло. Учудих се как клатеше леглото, докато се катереше, но не почувствах никаква болка. Видях я, че взе нейната Библия, отвори я на Псалми и започна да чете. Когато успях да видя над рамото й това, което четеше, тогава осъзнах, че не бях в тялото ми. Погледнах себе си на долното легло, погледнах отново Трина и си помислих, “Тя дори не знае, че съм мъртва!”. Стана ми весело от тази мисъл.

Фокусът ми напусна тази стая и имаше един период от време (времето не беше вече реалност), когато си почивах в състояние на спокойствие. Може би по време на това състояние натрупах знанието, което по-късно си спомних, но нямам спомен да съм учила. Дори не осъзнавах чувството на движение преди да започна да виждам едно мъждукане на светлина в далечината и осъзнах, че бях в тъмнината, пътувайки към светлината.

Като си помисля за това сега, си спомням когато бях дете и обикаляхме дълги тунели на влакове в хълмовете над нашия интернат в Кения. Тези тунели бяха по-тъмни от всичко, което бях виждала. Уплаших се от неспособността да виждам, от звуците и знанието, че тунелите бяха пълни с прилепи. Спомням си чувството на облекчение, когато виждах първата точка светлина в далечината. Страховете ми изчезваха, когато светлината растеше. Детският ми спомен е подобен на визуалното преживяване на отиването към светлината, но чувството и емоциите бяха много по-различни. Изпитвах удоволствие извън това, което моя човешки разум си е представял.

Когато светлината се увеличи и надмина тъмнината, аз влезнах в най-красивото място, което някога съм виждала. Няколко години по-рано бях видях разкоша на езерната област в Северозападна Англия и се наслаждавах на нейната красота. Но мястото, където отидох като умрях, беше много по-прелестно. Имаше серия от подвиващи се хълмове и долини с минаващи през тях поточета. Тревата беше по-зелена от която и да е поляна в най-богатия квартал. Беше красив слънчев ден и се разхождах наоколо, просто се наслаждавах на моята околност.

Бях сама, но не осъзнавах моята самота. Не се чувствах самотна, но като се помисля за тези красиви хълмове, не си спомням за друг човек, докато не видях един мъж да стои точно пред една ниска каменна стена. Толкова много неща разбрах. Нямах ограниченията на човешкия разум. Знаех, че човека от другата страна на стената щеше да ме заведе при Бог. Знаех, че моето преживяване е базирано на моите нужди. Видях един човек, на който можех да се доверя. Друг човек щеше да види, това, което е имал нужда да види. Преди, в моя човешки разум имах една бледа представа за живота след смъртта, но като бях там, аз бях на едно място, което познавах и мъжът беше някой, който винаги съм познавал. Знаех на къде отивам и това което следваше и се почувствах вън от себе си от радост.

Мъжът беше облечен неофициално - с джинси и широки шорти. Той беше нежен, сърдечен и съсредоточен върху мен. Погледнах в неговите очи и изведнъж знаех, че не ми е времето да умра. Бях потресена, знаех, че ако само пристъпя стената, можех да продължа, имах избор, но той и аз знаехме, че трябва да се върна. Като погледнах лицето му, казах, “Не е моето време”. И той отвърна, “Не, не е”.

Въпреки, че ще ми отнеме безкрайни страници, за да опиша всичко, което научих и преживях, всичко сякаш се случи за миг. Преживях само кратка тресчица от живота след смъртта, но въпреки това, то беше дълбоко преживяване.

Точно когато знаех, че трябва да се върна, се почувствах блъсната в тялото ми. Беше жесток, болезнен и ужасяващ момент. Винаги като си спомням този момент, дори сега след всички тези години, аз плача. Не мога да повярвах, че се върнах. Бях ли забравла болката, стреса и ограниченията да бъдеш човек? (ДА!) Как можах да напусна това място, любовта и радостта, красотата, в която влязох? Знаех, че можех да премина през стената. Можех да продължа. Каква глупачка бях да се върна.

В същото време, когато съжалявах за решението ми, бях надмогната от страха от смъртта на моя човешки разум. Знаех, че бях умряла и бях уплашена. Въпреки, че имах ясен спомен от живота след смъртта, бях разкъсана от страховете, които винаги имах и не можех да преобмисля много добре моето преживяване в този момент.

След ПБС

Когато моята съквартирантка слезе от горното легло, аз бях “събудена” от силната болка от движението на леглото. Спомням си как бях освободена от болка, когато тя се покатери. Думи започнаха да излизат от устата ми като се опитвах да й обясня какво се случи. Тя реагира като не вярваше на това. Когато й казах, коя част от Библията четеше, докато аз бях “заспала” на леглото отдолу, тя не можеше да отвърне, не искаше да приказваме повече и отиде за помощ.

Домоуправителката, която беше отговорна за нашия етаж влезна. Тя не ми беше близка приятелка, но имах респект към нея. Тя слушаше и се опита да разбере. Молех я да не ме оставя да заспя. Казах й, че ако имам избор още веднъж няма да се върна. Най-накрая тя ме напусна и аз заспах, но не ми беше даден втори шанс да умра.

Никога не бях чувала някой да е преживял това, което аз преживях. Почувствах се сама и объркана. Бързо стигнах до положението, когато не исках да приказвам за моето преживяване, защото отговорите на другите бяха толкова негативни и болезнени. Но започнах да осъзнавам, че моето преживяване ме е научило на много неща. Като си мислех за липсата на болка и невероятния мир, който почувствах, изгубих страха от смъртта, който винаги имах. Този страх никога не се завърна. Знам какво ме очаква и копнея да бъда там отново. Много добре осъзнавам, че се върнах поради някаква причина. Не знам каква е причината, но знам, че я разбрах напълно преди да се върна. Също разбрах, че трябваше да изгубя този спомен. Един от най-големите ми дарове от моето изкачване в живота след смъртта е утехата, която имам, когато някой приятел или член от семейството умре. Моята скръб е реална, чувството ми на загуба, но знам, че са свободни и пълни с радост.

Въпреки че рядко обсъждах смъртта ми, опитах се от време на време да обсъждам каквото научих по време на преживяването, осъзнавам, че имам знания повече отколкото мога да запомня, но това което си спомням е кристално ясно. Най-голямата пречка при споделянето с други е да се намерят думите. Дори като пиша всичко това ужасно осъзнавам, че даже не се приближавам близо до това, наистина да опиша какво се случи, как се почувствах и какво научих.

Моите религиозни виждания се промениха значително. Бях отгледана в Християнски дом и бях се отдала да следвам Исус, когато бях 10 годишна. Родителите ми бяха проповедници в източна Африка. На моменти се чувствах далече от Бог, или се бунтувах срещу моралите, с който бях отгледана, но все още се считах за Християнка. Вярвах, че Библията беше Думата на Бог и че отдаването да следвам Исус ще ме спаси от вечност в ада. На моменти поставях под въпрос проблемите, които разделяха религиите, различните теологични въпроси, или концепции относно спасението. По време на моята смърт придобих разбиране, което не ме отведе извън моите предишни вярвания, но и по много начини анулира тези вярвания. От както придобих това знание, на моменти игнорирах това, което бях научила и се придържах към вярвания от детството ми, и на други моменти отхвърлях идеи, които знаех че са човешки, а не божествени по своя произход. Не ми беше лесно да обмисля това, което научих.

Един резултат е, че съм много по-отворена към вярвания, които се различават от моите собствени, защото знам колко ограничен е човешкия разум. Знам че Бог ще ни се представи на нас в зависимост от нашите нужди и вярвания. Самият Бог, във формата на Исус, се е борил да даде разбиране на Неговите най-близки посветени последователи. Нощта преди Неговата смърт, Неговото разочарование е очевидно и Той осъзнал, че те просто не разбираха и Неговото време беше близо до края. Исус беше ограничен от Неговата човечност. Светият Дух е ограничен от нашата човечност.

Библията, въпреки че беше вдъхновена от Бог, беше написана от хората и четена от хората. Ограничена е като използва думи. Невероятна е, но е ограничена. Помага ни да разберем това, което е извън нашето разбиране. Незаслужената и безусловната любов на Бог не може да се разбере. Радостта, мира, щастието, успокоението и любовта, които изпитваме в животите ни, са само сянка на живота след смъртта. Концепцията за спасението е нашия опит да разберем това, което вече е наше. Нашето разбиране за спасението, както го приказваме, не започва да отразява реалността на Бог. Вече не търся истината, защото знам, че с времето ние всички ще разберем как истините пасват заедно.

Църквата (Религията) е това, което направихме, за да разберем това, което е извън разбирането, да сложим ограничения на неограниченото, да контролираме това, което не се контролира. Религията е резултата на нашата неспособност да разберем Духовността. Но все пак тя ни храни, помага ни да стигнем близо до Бог, тя е нашата път, помага ни да разберем. Но също може да ни донесе болка, отцепване и объркване.

Не оспорвам религиозни виждания. Не се опитвам да докажа валидността на моето преживяване. Опитвам се да не позволя на църковните правила да се намесват в разбирането, което имам. Просто се опитвам да се свържа с Бог, по най-добрия начин, по който мога.

Трябваха ми много години, за да разбера промените в моите виждания след моето преживяване близо до смъртта, и продължих да си спомням и да се замислям и да прилагам това, което научих. Първоначално бях сама с моето преживяване. Имах това прекрасно пътуване, всякакъв вид знания и разбирания, неспособността адекватно да се изразявам (все още се боря), да бъда чута или разбрана, и затова се опитах да подтисна всичко. Тогава един професор по Социология, които познавах като приятел, ми каза за една книга на Кюблер Рос. Да чета това беше едно потресаващо, също и огромното чувство на успокоение, че все пак не бях сама. Не можех да повярвам на приликите между моето преживяване и това на другите. Исках да науча повече. Взех една лекция за Смъртта и Умирането, предполагайки че ще е безопасно място да се отворя. Когато написах доклад за моето преживяване близко до смъртта, моят инструктор вярваше, че това, което съм преживяла са били халюцинации причинени от прекомерна доза дрога.

Много години преди това имах този вид приятели, които ме познаваха като честна, надеждна и на която може да се вярва, приятели, на които можех да поверя моята история. Тези приятели ме окуражиха да приказвам повече, да чета другите книги за преживяванията близки до смъртта и да интегрирам това, което бях научила по-пълно в моя живот.

Имах моменти, когато се чувствах толкова смазана от трудностите, които преживях в живота ми, че се молех на Бог да ми позволи да се върна при Него. Молех се за смърт, за шанса да преживея това чудо отново. Питах се защо ми беше дадена възможността да знам, колко чудесен е живота след смъртта, понеже един от резултати беше намаляване на желанието за живот. Но разбрах, че да знаеш какво е безусловна любов и усещането на такова успокоение и спомена на тази красота и мир означава, че имам възможността да приложа това в моето преживяване тук и сега, и може би дори да помогна на другите да разберат, не трябва да чакам, докато умра. Имам спомените, които могат да ми помогнат да украсят моя живот тук.

Толкова много се промени в последните 20 години откакто опитах живота след смъртта и не съм сигурна кои промени са в резултат на това преживяване и кои са резултат от порастване. Вярвам, че въпреки, че прекарах половината от живота ми подтискайки спомените относно моята смърт, въпреки това, съм била повлияна.

Преди : Бях религиозна с много въпроси

Сега: По-духовна съм и имам повече отговори

Преди: Бях ужасена от смъртта и умирането

Сега: Спокойствието ми при умирането ще са знанието за свободата, удобството и РАДОСТТА, които идват с моята смърт.

Преди: Болката от моята мигрена контролираше живота ми. Зависех от лекарства.

Сега: Аз контролирам моите редки мигрени. Единственото лекарство е Тиленол.

Преди: Борех се с слаба концепция за Аз-а.

Сега: Креативна съм, независима и съм горда от моите успехи.

Преди: Имах много провалени връзки с членове на семейството и приятели.

Сега: Много се наслаждавам на многото ми добри приятели и чудесните връзки с моите родители.

Преди: “Коя съм аз?” имаше силна връзка с моята кариера.

Сега: “Коя съм аз?” има силна връзка с Бог, моето семейство и приятели.

Преди: Имах нужда да знам целите си и посоката, за да имам чувство за цел.

Сега: Имам чувство за цел. Нямам нужда да знам какво трябва да свърша.

Преди: Борех се с натоварванията на живота.

Сега: Имам за много неща да живея. Все още чувствам натоварване, но се оправям по-добре с него.

Преди няколко години една приятелка ме попита, “Ако имаше шанса отново, щеше ли да преминеш стената?” Без да се чудя й отговорих, “Да, определено”. Тя каза, “Би напуснала всичко, което имаш сега?”. “Да, бих”, отговорих аз. Не че искам да напусна моите деца, моя мъж и всички мои приятели, но наистина почитам шанса, който ми беше даден, и когато му в времето, това изумително чувство на мир ще бъде там за мен.

Лиценз

Не е с отворен лиценз. Не може да се използва за комерсиални цели.

Оригиналният авторът има пълни права.

Линкове

• Оригинален Линк - не работи вече.