Рики Рандолф - Преживяване близко до смъртта
Въведение
През 1982г. Рики Рандолф, който работел като охрана в съда в Джорджия, катастрофирал и имал преживяване близко до смъртта. От тогава той има много видения, които са потвърдени от семейството му и приятели. Следва неговото ПБС, в което той преживява чудо.
ПБС
Очаквах това утро понеже бях планирал да ходя на лов във фермата, граничеща с реката Чатахуки, където живеехме аз и моето семейство. Пристигнах у дома и събрах амунициите, опитвайки се да тръгна възможно най-рано. Жена ми вече беше тръгнала за работа, както повечето хора, които имат нормални часове за работа. Обикновено й звъня, когато отивам на лов, но този път от бързината и в точно това утро не го направих.
Трябваше да ходя около три километра до един дървен пост и пристигнах там около 10:15 сутринта. За да стигна до поста ми, трябваше да се кача високо над реката. Стигнах върха и се настаних. Тогава без предупреждение чух удар. По-късно се връщах на това място, за да мисля за живота ми. При едно посещение с един приятел измерих разстоянието от върха на поста до камъните, върху които се бях приземил - 24 метра!
Като започна моето падане към реката надолу, можех да я видя да идва много бързо. Знаех, че това е края за мен и въпреки това само секунди преди сблъсъка сякаш се движех бавно. Толкова много мисли ми минаха през главата. Жена ми, дъщеря ми, семейството ми - никой не знаеше къде съм. Ще ме намерят ли?
После тъмнина. Колко дълго продължи тъмнината не знам. Тогава нещо прекрасно се случи. Почувствах, че напускам тялото си. Летях няколко метра във въздуха над реката. Погледнах тялото ми и останах със смесени чувства. Кървях от устата, ушите, очите и видях малка струичка кръв под мен на камъка. Като разсъждавах върху състоянието на тялото ми, почувствах дърпане и започнах да се издигам много бързо. Пътувах с огромна скорост нагоре през атмосферата.
Като подминах атмосферата, погледнах обратно и можех да видя Земята! Толкова красива гледка! Беше толкова блестящо светеща. Като погледнах напред можех да видя планетите. Помислих си „Това не може да бъде! Къде е Иисус?“. Никога не ми беше казвано, че нещо подобно като това може или ще се случи като умра. Все по-бързо ускорявах. Видях други слънчеви системи и галактики като се придвижвах на горе. Влезнах в нещо като дупка. Тя беше дълга и тъмна. Но около мен видях линии от Светлина направени от всеки цвят в спектъра. Видях една слаба Светлина ставаща все по-ярка в далечината отпред. Като влезнах в Светлината почувствах всичко през моето същество. Не се страхувах вече. Тогава изведнъж стоях пред масивни стълби. Те водеха към нещо като някакъв вид мост или пътека. В далечината видях гледка, толкова величествена и поразителна - град направен от нещо като стъкло или кристал! Светлините бяха от много цветове, които се излъчваха от него. Никога не бях виждал такова нещо. Вървях към града зашеметен и невярващ.
Толкова много въпроси минаваха бързо през главата ми. Трябваше да знам къде съм. Какво се случваше с мен?
Стигнах до предната част на града и видях двойна врата, която изглеждаше да е дванадесет метра висока и широка. Блестеше сякаш беше лакирана. Като стоях там, чудейки се, вратите започнаха да се отварят. Направих крачка назад и погледнах вътре. Видях хора да се разхождат, така както в търговски център тук, на Земята. Но бяха облечени много различно. По едно нещо си приличаха - всички бяха в широки горни дрехи с качулки. Влезнах през вратите с удивление на това, което виждах. Вътрешността беше масивна. Изглеждаше като квадрат по форма, с балкони навсякъде, които водеха долу в различни нива. Повървях напред и погледнах към балконите. Сякаш продължаваше завинаги!
Като гледах нагоре, видях много хора да минават покрай мен, но изглежда никой не ме забелязваше. Тогава един се приближи към мен и внезапно спря. Той бавно повдигна главата си и видях лицето му – беше човешко във всяко едно отношение с изключение на едно. Неговите очи. Нямаше зеници! Но те изглежда си променяха цвета в синьо. Неговата коса беше снежно бяла. Исках да приказвам, но преди да успея той се обърна и посочи един дълъг коридор. Въпреки, че не приказвахме, знаех, че трябваше да тръгна по този коридор. Тогава, сякаш нищо не се беше случило, той продължи нататък. Знаех, че и аз също трябва.
Нещо ме викаше отпред. Вървях дълго надолу към края на този коридор. Не се обърнах надясно или наляво. Знаех някак си, че моите въпроси ще бъдат отговорени. Отново видях пред мен масивна двойна врата. Изглеждаше от някакъв вид метал - злато или нещо друго, не мога да кажа. Внезапно вратите се отвориха. Чух глас, но не както говорим, но от вътре в мен и каза: “Влез!” Направих, както ми беше казано и вратите се затвориха след мен. Отначало ме беше страх. Пълна тъмнина. Пълна тишина.
Тогава след известно време, чиято продължителност не мога да преценя, една ярка Светлина започна да грее в стаята. Все по-ярка ставаше! Беше някак си над и пред мен. Опитах се да я погледна, но бях почти заслепен! Държах ръцете си изправени пред мен и успях да разпозная една фигура да седи върху нещо като стол.
− Какво направи с живота си? - гласът проникна в мен. Нямах отговор.
Тогава от дясната ми страна видях нещо като филм и аз участвах в него. Видях майка ми да ме ражда, моето детство и приятели. Видях всичко от моето детство. Видях всичко, което бях направил пред очите ми. Докато живота ми течеше пред мен, опитах се да се замисля за добрите неща, които бях направил. Бях отгледан в църква и бях много деен в църковните дела, и точно като си мислех за това видях един човек в колата си. Беше му свършил бензина. Спрях и го закарах до бензиностанцията. Купих му малко газ, защото той нямаше пари и му помогнах да продължи пътя си. Помислих си, но защо гледам това? Гласът беше силен и ясен:
− Ти изобщо не се замисли да помогнеш на тази душа и не поиска нищо в замяна. Тези действия са същината на доброто.
Също и видях всички хора, които бях наранил. И видях как моите действия задвижваха действията на другите. Бях шокиран! Никога не се бях замислял, че моя живот оказва влияние върху действията на моите приятели, семейство и другите хора, които бях срещнал. Видях резултата на всичко, което бях направил. Не бях доволен изобщо. Погледнах случките към края. Наистина бях направил толкова малко с живота си. Бил съм егоистичен и жесток толкова много пъти. Наистина съжалявах, че съм направил толкова малко. След това отново силно и ясно чух гласа да приказва отново:
− Трябва да се върнеш.
Но не исках да се връщам. Бях съгласен да остана и копнеех да остана въпреки нещата, които бях видял и чул.
− Имам толкова много въпроси - отговорих аз. - неща, които трябва да знам и не разбирам.
− Трябва да се върнеш и да помогнеш на другите да се променят като промениш твоя живот. Докторите ще искат да ти направят операция. Не позволявай това да се случи. Ако го позволиш, няма да можеш да ходиш отново. Ще бъдеш посетен от някой, който ще ти даде отговорите на въпросите, които имаш. Като те викна ти ще дойдеш отново. Ще се възстановиш от всичко, което ти се е случило ако направиш тези неща. Погледни какво те очаква.
Обърнах се и видях земята в бъркотия. Войни и смърт. Ужасни гледки. Градове падаха, нови се построяваха. Видях САЩ и един вулкан да изригва, покривайки много градове в тъмнина. Гледах още и видях падението на нашето правителство, такова каквото го знаем. Хора, убиващи за хляб и вода. Страшни гледки. Видях нещо като огромна експлозия в атмосферата на Земята и голяма част от нея беше разрушена. Гледах и видях нов вид хора, по-млади и от по-мирна природа. Градовете бяха малко, които бяха останали, но тези хора изглеждаха по-спокойни.
− Време е да вървиш! - чух отново. Но исках да видя още!
Тогава вратите се отвориха и се почувствах почти отнесен надолу по коридора. Минах през вратите на града и се почувствах като изстрелян през тази дупка, през която дойдох. По-бързо се движех, не можех да спра. Влезнах в атмосферата на Земята и видях реката отдолу. Видях моето тяло, все още лежащо там неподвижно. Тогава това беше като електрически шок - толкова силен, че почувствах тялото ми, че отскочи. Отворих очи и видях дърветата отгоре и небето. Тогава, о Боже, болката! Борех се за всеки дъх, задушавах се от собствена ми кръв. Успях да се обърна по корем. Болката беше всичко, което можех да понеса. Погледнах небето и видях, че слънцето беше по-ниско, от колкото си спомнях. Погледнах часовника ми. Беше 5:30. Единствените ми мисли бяха как да викна за помощ. Забелязах, че пушката не беше далеч от мен, все още вързана за въжето, което бях сложил около кръста ми. Започнах да го дърпам към мен. Успях да сграбча цевта и я издърпах към мен. Стрелях горе долу на всеки десет минути, надявайки се някой да дойде.
Ставаше късно и знаех, че няма да издържа дълго, и започнах да пълзя по корем, дърпайки се с дървената част на пушката ми. Успях да стигна до едно свлачище, което водеше долу в реката. Като пълзях болката беше толкова огромна, че припадах на няколко пъти. Пълзях през дебели и бодливи храсти. Исках да се предам, бях толкова изморен и изпитвах толкова силна болка. Но знаех, че трябва да се справя, поне донякъде, където можеха да ме открият, надявах се. Погледнах пред мен и видях пътя, на който живях, през дърветата. Успях да чуя звуци в далечината.
− Да, благодаря ти Боже! - помислих си.
Най-накрая се озовах до пътя и започнах слабо да викам за помощ. Но бях твърде изтощен и просто лежах там на пътя. Моят втори баща се завръщаше от работа и ме намери на пътя.
− Всичко е наред! - чух го да казва. - Помощта идва.
Това беше последното, което си спомням преди да видя светлините вътре в болницата. Докторът стоеше до крака ми.
− Можеш ли да почувстваш това? - каза той.
− Да почувствам какво? - попитах аз. Той ми бодеше стъпалата и краката. Бях парализиран!
− Не можем да ти помогнем тук сине - каза той - Ще те изпратим с линейка до една болница, където могат да се справят с твоите наранявания. Дали от болката или лекарствата, угаснах като Светлина.
Следващия следобед се събудих и видях двама доктори да стоят до крака ми до болничното ми легло. Те се представиха като моите лекари и продължиха да ми обяснят, че трябва да мина веднага през операция. Костите на моя гръбнак са били счупени и са напрягали моите гръбначни нерви, причинявайки парализа. Тогава чух предупреждението от преди:
− Не им позволявай да те оперират или никога вече няма да ходиш отново.
Това го разбрах съвсем ясно, но знаех, че те нямаше. Казах им, че трябва да видя моята жена и дъщеря първо. Те пристигнаха малко след посещението на докторите. Жена ми ме посъветва, че трябва да осъзная, че докторите правят необходимото за мен. Не знаех как да й кажа какво се е случило с мен. Опитах се да й кажа, че вярвам, че не трябва да ме оперират. Въпреки, че тя не се съгласи, уважи моето желание. Докторите се завърнаха и им казах за моето решение. Много се разочароваха:
− Добре - каза единия от тях - ако никога не искаш да ходиш отново, това си зависи от теб - и си тръгнаха.
През нощта като си лежах в леглото плачех силно. Луд ли бях? Какво правех? Светлина започна да изпълва стаята ми.
− Ти ще бъдеш наред - чух да казва един глас. Тогава тя си отиде. Успокоих се и легнах да спа.
Дните се превърнаха в седмици, седмиците в месеци. Тогава една сутрин почувствах ощипване по крака! Бях завладян от Радост! Казах на сестрата, че искам да стана и да ходя. Тя ме погледна и каза: “Да видим, да видим.” Знаех, че съм излекуван без съмнение. Сестрата се обади на моя доктор и следваща сутрин той се отби.
− И мислиш, че можеш да ходиш? - каза той.
− Да! - отговорих аз.
− Ами нека да видим.
Няколко часа по-късно бях откаран долу в стаята за физиотерапия. Те ме носеха до долу и ме повдигнаха във вертикална позиция. Сестрата ми сложи отпред патерици. Аз ги взех и поставих убедително моя крак на пода. Една стъпка, две…
− Боже мой, той ходи! - каза сестрата.
Следващите няколко дни бяха тежки. Ходех много често на физиотерапия и ми бяха направени много рентгенови снимки по нареждане на докторите. Жена ми и семейството ми бяха смаяни, но все пак аз знаех. Беше ми казано! Останалото трябваше също да е истина. Моят доктор беше още повече смаян, когато откри, че нямах кости, които да натискат моите гръбначни нерви. Цитирам го: “Това не е нормално. Явно по-велика сила е направила това за теб, което ние искахме да опитаме с операцията. Никога досега не бях виждал нещо такова.”
От този ден живота ми се промени и можех да помагам на другите по начини, които не си бях мечтал. Исках да споделя това с всички, така както е, и това ме поведе напред в моето търсене на истина.