Ранел Уолис - Преживяване близко до смъртта
Въведение
Ранел Уолис е омъжена, но не се разбира добре със съпруга си. Има неща, които не са наред между тях. Тя е вярваща християнка, а той не вярва. Един ден решават да полетят със самолета си по време на снежна буря в централна Юта. Въпреки, че няколко човека им казват да не летят, те го правят. Те изгубват ориентация и се блъскат в планина и самолета им избухва в пламъци. Ранел успява да излезе от самолета, а мъжа й остава на мястото на пилота. Той е усетил, че някакъв мъж го е пазил по време на пожара. След това той излиза от горящия самолет и пита дали Ранел е видяла мъжа. Тя отговаря, че не е виждала никакъв мъж. После двамата се спускат по склона на планината и едвам едвам стигат до улица, където ги намират. Като я откарват в болницата, шест часа след самолетната катастрофа, 75% от тялото й е било изгорено и тя умира на 09.10.1985. Едно от любопитните неща на нейното ПБС е, че тя вижда своя бъдещ син, който все още не е бил роден. Следва извадка от нейната книга, “Горенето от вътре”
ПБС
В този момент бях изсмукана в една тясна тръба и започнах да летя с краката напред. Тръбата беше изключително тясна и се уплаших повече, защото го почувствах почти като да ми изсмучат тялото от вътрешността. Скоростта ми беше огромна, неописуема. Нищо на земята не се е движило толкова бързо, не можеше. Сякаш профучах през галактики, но цветовете и светлините бяха точно до мен, почти ме докосваха леко и страховете ми се увеличиха.
Тогава чух гласове. Сякаш имаше хора, които пътуваха до мен някак си, въпреки че нямаше място за тях. Усетих един човек до мен, който беше сам и не приказваше. Не можех да видя никого, но знаех, че човекът е там. Гласовете спряха и кратки картини проблеснаха пред мен. Поредица от картини, думи, идеи, разбирания. Бяха картини от моя живот. Пробляскваха пред мен с невероятна скорост, и ги разбирах напълно и се учех от тях. Друга картина се появи, и друга, и друга, гледах целия си живот, всяка секунда от него. И не само разбирах случките, ами отново ги изживявах. Отново бях този човек, правещ онези работи на моята майка, или казващ онези думи на моя баща или братя или сестри, и за първи път знаех, защо съм ги направила и защо съм ги казала. Не мога да опиша пълнотата на този преглед. Включваше знания относно мен, които всички книги на земята не биха могли да поберат. Разбрах всяка причина за всичко, което бях направила през живота ми. И също разбрах влиянието, което имах върху другите.
Част от мен започна да предчувства определени събития, неща от моя живот, от които бих се ужасила да ги видя. Но повечето от тях не се появиха. И разбрах, че бях поела отговорност за тези действия и се бях разкаяла за тях. Видях се да се разкайвам за тези грехове, искрено исках Бог да премахне тежестта и товара от тези ужасни действия. И Той ги е премахнал. Възхищавах се на Неговата възвишена Любов и на това че, моите злодеяния могат да бъдат простени и премахнати толкова бързо. Но след това видях други картини, които не очаквах. Неща, които бяха също толкова ужасни. Видях ги в страшни подробности. И наблюдавах влиянието, което те имаха над другите. Видях, че съм разочаровала много хора в моя живот. Давала съм обещания на приятели и семейството ми, които съм оставила просто да си чакат, докато не са станали безвъзвратно неосъществими. Хората са разчитали на мен, и съм казвала: „Mного съм заета, това не е моя проблем“ и съм ги оставяла. Моето пренебрежително отношение е причинило истинска болка и мъка на другите. Болка, за която никога не съм знаела.
Показаха ми една приятелка, която страдаше ужасно в нейния живот. Тя е живяла в прекрасен Духовен свят преди да дойде тук на Земята и е била объркана и нерешителна изобщо да дойде тук. Но й било обещано да има добри родители, семейство и приятели и тя се е съгласила да дойде за изживяването и израстването, което този живот ще и предостави. Показаха ми, че аз бях една от най-важните й приятелки, дадени й да я упътват и помагат. След това видях моите лични глупости, безразсъдства и негрижовни отношения. Видях как те я заблуждаваха и я тикаха към грешки и скръб. Бях объркала живота си, без да се замислям за последствията, и по този начин наранявах и нея. Ако през цялото време следвах моите задължения към мен и другите, тя би живяла по-лесен и по-смислен живот. До този момент не бях осъзнала, че загърбването на отговорностите е грях.
Какво се случваше? Защо виждах всичко това? Умът ми се въртеше с тези въпроси.
После видях една жена, за която бях помолена да се грижа от нашия местен пастор. Просто трябваше да я проверявам и да видя дали се нуждае от нещо. Познавах я доста добре, но се страхувах от нейния постоянен песимизъм и негативност. Беше известна с нейната горчивина сред местните хора. Не мислех, че мога да се справя с депресиращото й влияние и затова никога не исках да я виждам. Нито веднъж. Сега видях, че възможността да я посещавам беше предопределена от Високи Сили и че точно аз съм човека, който й е трябвал по това време. Тя не го знаеше, и аз не го знаех, но аз я разочаровах. Сега аз изживях нейната тъга и почувствах нейното разочарование и знаех, че аз съм причината. Провалих се с тази специална мисия към нея, отговорност, която би ме подсилила с времето. Бях избягала от отговорността за растеж, за мен и за нея, защото не се стараех достатъчно да се преборя с моите дребни страхове и мързел. Но причината не беше от значение и виждах това. Дори сега тя живееше в скръб и горчивина, изживявайки го точно, както аз и нищо не можех да направя, за да се върна и да й помогна.
Преживях отново да правя и добри неща, но те бяха малко и по-незначителни, отколкото си мислех. Повечето от големите неща, които бях направила, бяха незначителни. Бях ги правила за мен. Помагах, когато и на мен ми беше от полза. Благотворителността ми се основаваше на условия за изплащане, дори и то беше удар в моето его. На някои хора бях помогнала все пак, с малки жестове на добрина, усмивка, добра дума, малките неща, които отдавна бях забравила. Видях как хората ставаха по-щастливи поради моите действия и като резултат ставаха по-добри едни към други. Видях, че бях излъчвала вълни от добрина, надежда и Любов, когато мислех само да помогна по някакъв малък начин. Но бях разочарована. Колко малко бяха тези случаи. Не бях помогнала на толкова хора, колкото си мислех.
Като свърши прегледа на живота ми, умирах от мъка. Видях всичко, което бях направила в жив и пряк детайл - лошите неща, натрапчивото и ужасяващото в техния край, и добрите неща, звънчащи с все по-голяма награда и щастие, от колкото можех да си представя. Но в края чувствах, че не отговарям на изискванията. Недостатъчна. Никой не ме съдеше. Нямаше никой. Исках да се потопя в мъката на собствените ми обвинения. Пламъците на разкаянието ме поглъщаха, но нищо не можех да направя.
Една точка от Светлина се появи далеч пред мен. Беше само точица, малко петънце в далечината, но неговата яркост се различаваше от всички други светлини около мен и инстинктивно тръгнах към него. Излъчваше Любов, надежда и мир, за които моята душа жадуваше. Исках, нуждаех се от тази ярка, излъчваща Светлина. Черната тръба прие формата на тунел и се отвори като стигнах края му. Изблиците на Светлина идваха към мен, изпълвайки всичко с яркост и аз се приближавах към нея с невероятна скорост. О Боже, помислих си, тя е по-ярка от слънцето. Ще ме заслепи! Ще ме убие!
Спомних си моите изгаряния от самолетната катастрофа и се уплаших, че те ще се запалят отново от това сияние. Но не можех да се спра. Бях привлечена към Светлината от сили, които не управлявах и затова си затворих очите пред моето неизбежно унищожение. Но очите ми не искаха да се затворят. Почувствах ги затворени, но някак си можех да виждам. И после бях в Светлината. Като ядрена експлозия Светлина ме прониза. Всяка частица от мен беше разстреляна с ослепяваща ярка Светлина и имах чувството на прозрачност. Кожата ми не изгоря. Очите ми все още виждаха. Носех се в тази Светлина, къпах се в нея и Любовта, която ме обгръщаше и ме изпълваше, беше по-сладка и по-фина от всичко, което бях чувствала досега. Бях променена от нея, пречистена, истински направена. Наслаждавах се на нейната сладост и травмите от миналото бяха далеч от мен, забравени и заместени от мир. Тогава един образ се появи в далечината.
Една жена вървеше към мен облечена в бяло. Нейната коса беше бяла и нейното лице блестеше със Светлина. Не ме беше страх от нея. Любовта, която изпитвах не позволяваше страх. Тя се приближи и се спря точно пред мен. Тогава се усмихна и се влюбих в усмивката й. Тя ме изпълни с все по-голяма Любов и исках да се запозная с нея. Тя ми проговори по име:
− Ранел.
Но нейните устни не помръднаха. Нейната усмивка не се промени и моята първа мисъл беше: “Уоу, какъв трик! Нейните устни не помръднаха.”
− Ранел, - каза тя отново, и осъзнах, че нейния глас звучеше в моя ум, а не в моите уши. Как ставаше това?
− Ранел - тя стана по-настоятелна - Баба е!
В момента, в който го каза, я разпознах. Но изглеждаше различно. Тя беше пълна, ярка и жива. Изглеждаше да е на двадесет и пет години, но косата й беше великолепно бяла и всичко около нея беше сияещо красиво. Тялото й беше красиво и започнах да разбирам, защо не я бях познала. Тя беше крехка и болна в годините, в които я познавах. Тогава го осъзнах.
Баба беше мъртва, тя умря преди няколко години. И си помислих: “Ако тя е мъртва, тогава какво правя тук? О, аз съм мъртва.” Мисълта излезе от мен като изговорени думи, въпреки че не си помръднах устата. Сега всичко се връзваше. Цветните светлини, прегледа на живота и сега тази Светлина от великолепна Любов, всичко това естествено се случи като моя живот продължи в следващия свят. Това определено не беше някакъв сън или някакво видение породено от дрога. Бях по-силно осъзната и жива сега, отколкото когато и да съм била в тялото ми. Веднага приех това и исках да знам къде са всички.
Баба се засмя. Нейните устни не помръднаха, но нейния Дух се засмя.
− Не се ли предполага хората да се срещнат след смъртта? - попитах аз. - Не трябва ли да има хора да пеят Алелуйа и да дойдат да ме прегърнат и да кажат “Добре дошла”?
Тя се засмя отново, и си помислих, че това беше най-възхитителния смях, който бях чувала.
− Ами - каза тя - всички са доста заети. Ела. Имаш доста неща да видиш. - и тя се протегна за моята ръка.
Но си помислих, “Чакай, ами какво става с Джим?” Джим беше един приятел, който умря в автомобилна катастрофа преди няколко месеца. Ако баба беше тук, може би можеше да ми каже какво се е случило с него.
− Какво става с Джим - казах отново, и тогава го видях в далечината да идва към нас.
Веднага исках да изтичам до него и да го прегърна, но баба ми сложи ръка отпред и каза: “Не, не можеш.” Бях потресена. Имаше сила в нейните думи и знаех, че не мога да им се възпротивя.
− Защо не? - попитах аз.
− Заради начина, по който той живя живота си - каза тя.
Той се приближи и спря на около три метра. Беше облечен в джинси и синя тениска, разкопчана до гърдите. Така носеше обикновено тениски на Земята, но аз си помислих: “Боже, това е рисковано. Така ли се обличат в Рая?” Той се усмихна и можех да почувствам неговото щастие. Въпреки, че не притежаваше същия вид Светлина или сила както баба ми, той изглеждаше доволен. Предаде ми съобщение за неговата майка, като ме помоли да й кажа да престане да скърби за неговата смърт, да й кажа, че той е щастлив и върви напред.
Той обясни, че е взел някакви решения в живота си, които са попречели на неговото развитие на Земята. Бил е взел тези решения знаейки, че са грешни, и сега иска да приеме техните последствия. Когато е бил изхвърлен от товарния камион, в който били той, неговата жена и неговия приятел, главата му се е ударила в една скала и е умрял на мига. Когато е отишъл на другата страна, са му дали шанс да остане в Духа си или да се върне на Земята. Той е видял, че неговия растеж на Земята е бил спрял и ако се върне би загубил и Светлината, която е имал. И затова е избрал да остане в Духа си. Той ме помоли да обясня това на майка му, и аз казах че ще го направя, без да зная как, защото не си бях и помислила, че ще се връщам обратно. Тогава той каза, че има много работа, която го чака, обърна се и си тръгна. Мога да кажа, че беше доста зает, много ангажиран с неща, които бяха жизнено важни за него, които ще му помогнат, но не знаех точно какви. Погледнах баба и я попитах, защо ме спря да го прегърна. Тя обясни, че това е част от неговото “проклятие”. Обърках се.
− Силите, които са ни дадени, - обясни тя - са само-дадени. Ние растем със силата на нашите желания да се учим, обичаме, и да приемаме нещата с вяра, които не можем да докажем. Нашата способност да приемаме истината, да живеем с нея, ръководи нашия Духовен прогрес, и определя степента на Светлина, с която разполагаме. Никой не налага Светлина и истина върху нас, никой не ги взима, освен ако ние не поискаме. Ние сами се управляваме и сами се съдим. Джим реши да ограничи своето развитие на Земята като се отказваше от неща, които бяха истина. Той нарани себе си и другите като използваше и продаваше дрога. Някой хора бяха тежко наранени. Той имаше няколко причини за да се обърне към дрогата, но си остава факта, че той знаеше, че тези неща са грешни. Той избра тъмнината пред Светлината достатъчно често, че да не се обърне към Светлината отново. И сега, до степента, в която той беше станал Духовно тъмен, той е оставен с определена степен на тъмнина - или липса на Светлина - тук в Духа. Въпреки това той има воля. Той може да расте. Той все още може да намери всичкото щастие, което иска да приеме, всичкото което е способен да поеме. Но знае, че той няма същите сили да прогресира и да постигне Радостта, която други с повече Светлина имат. Това е част от неговото проклятие, че неговото развитие е ограничено. Но той избира да расте. И е щастлив.
− Господ никога не дава повече предизвикателства в живота ни, отколкото можем да поемем, - продължи тя, - вместо да рискува Духовното развитие на някой и да причини повече болка, отколкото може да бъде понесена, той ще прибере този Дух у дома, където той може да продължи да се развива.
Всичко това ми звучеше напълно вярно. Тя ми го съобщи със скоростта на Светлината, по-бързо от колкото компютрите приказват. Беше мигновено и абсолютно знаещо. Открих, че баба и аз можехме да мислим на няколко нива и да ги съобщаваме на всички едновременно. Не можеш да знаеш нещо, без да знаеш всичко около него, какво го причинява, какво го поддържа. Знанието се прилепва в Духовния свят, всяко парче се свързва с другите парчета. Всеки факт, който се свърже със знанието, се вижда мигновено и изцяло. Такова нещо нямаме на Земята. Дори не можем да се доближим до такова нещо. Нашите знания и възможности за общуване са като на дете, което още не е научило език. Опитваме се, но не разполагаме с инструментите. Като малки деца сме.
Баба ми протегна ръката си и каза: “Ела бързо.” Посегнах да я хвана и спрях.
− Уоу! - казах. - Виж ръката ми.
Ръката ми беше ясна, като прозрачен гел, но имаше Светлина циркулираща през нея като чиста кръв. Но Светлината не се движеше в неопределени посоки както във вените, ами Светлината се излъчваше през ръцете ми като слънчеви лъчи или сноп от лъчи. И отново забелязах, че не бяха изгорели. Моите крака и ръце бяха съвършени. Те излъчваха тази лъщяща лъчезарна Светлина и погледнах баба ми и видях, че нейната Светлина беше по-ярка от моята. Всяка част от нея беше по-ярка. Дори нейната рокля светеше в бяло. А аз разпознах роклята. Беше роклята, с която я погребаха. Майка ми я беше купила за нейното погребение. Сетих се с какво се беше облякъл Джим и разбрах, че хората там носят каквото искат да носят. Носят това, в което се чувстват удобно и знаех, че баба ми трябваше да обича тази рокля, която майка купи за нея. Въпреки, че не я е носила през живота си, баба я носеше сега и тя беше сияеща.
След малко ние вървяхме, хванати за ръце, и най-красивата панорама, която някога съм виждала, се отвори пред нас. На Земята не може да съществува градина като тази, която видях. Била съм в градини в Калифорния, които са ме смайвали, но те бяха толкова незначителни в сравнение с гледката пред мен. Беше един безкраен изглед от трева, сгъващ се далече в сияещите и ярки хълмове. Не сме виждали зелено в нашия свят като дълбокото, треперещо зелено на тревата, която растеше тук. Всеки стрък беше свеж, силен и зареден със Светлина. Всеки стрък беше единствен и съвършен и сякаш ме приветстваше в това чудно място. И цялата градина пееше. Цветята, тревата, дърветата и другите растения изпълниха това място с великолепни тонове, ритми и мелодии, но не чух самата музика. Някак си я чувствах на ниво отвъд слушане. Като баба и аз спряхме за миг да се удивляваме на величествената сцена, си казах “Всичко тук сякаш пее”, което беше печално неточно относно това, което чувствах. Просто нямаме език, с който адекватно да изразим красотата на този свят.
Забелязах нещо необичайно за цветята близо до нас. Баба ми си вдигна ръката и без да говори им заповяда да дойдат до нея. Въпреки че беше команда, цветята се радваха да й се подчинят. Те литнаха във въздуха и се спряха в кръг около ръцете й. Букетът беше жив. Всеки цвят можеше да общува, да отговаря и всъщност да осветлява другите до него.
− Бабо, - казах аз - те нямат корени.
− Защо трябва да имат корени? - каза тя - цветята на Земята имат нужда от корени, за да получат храна, за да израснат в техния пълен потенциал. Всичко, което Бог направи е Духовно и е създадено да расте към собствения си Духовен потенциал. Едно цвете го постига с цвета си. Тук всичко съществува в своята пълна форма. Тези цветя не се нуждаят от корени.
− Но те просто летят.
− Трябва ли да паднат? Всичко тук е съвършено - тя взе едно от цветята и ми го подаде - Не е ли красиво?
Целият цвят беше изпълнен с различни сенки от Светлина и красотата му беше невероятна. Тогава растението стана част от мен. Неговата душа се сля с моята. То преживя всичко, което правех или бях правила преди. Силно ме осъзнаваше и в същото време ме променяше със своя нежен Дух, със своето собствено съществуване и живот. То въздейства на моите чувства, мисли и същност. То беше мен. Аз бях него. Радостта, която дойде от това сливане беше по-проникваща и възхитителна и изпълваща от всичко, което познавах досега и исках да заплача. Светото писание казва, че един ден всички неща ще са едно. Това изречение има огромна сила за мен сега.
Баба заповяда на цветята да се върнат и те полетяха нежно обратно на техните места просто над земята. Цветето в моите ръце също се върна, но неговата същност остана с мен.
− Всичко това идва от Бог и силата, която го поддържа идва от Него. Това е силата на Неговата Любов. Както растенията на Земята има нужда от почва, вода и Светлина, за да се изхранват, Духовният живот се нуждае от Любов. Всички създания произлизат от Любовта на Бог и всичко, което Той създава има силата да отвръща с Любов. И по този начин създанието расте. И Ранел, - каза тя - Аз те обичам!
Като каза думите, почувствах нейната Любов да зарежда съществото ми, изпълвайки го с невероятна топлина и Радост. Това беше живота. Това беше истинско съществуване. Няма такова нещо на Земята. Почувствах растенията да ме обичат, небето, миризмата, всичко. И като получих думите на баба ми и тази Любов, знаех сега, че съм отговорна да увелича и да издигна всичката Любов около мен, независимо от обстоятелствата. Тя ме учеше на Любов, нейното определение, нейната широта и сила, не само да се наслаждавам на получаването й, но да мога и да я изразявам към другите. Бях изпълнена с Любов, за да стана източник на Любов.
Баба взе ръката ми и като се разхождахме през градината ми обясни основни цели на нашия живот на Земята, нуждата да живеем златното правило, нуждата да помагаме на другите, нуждата от Спасител, нуждата да четем Библията и да имаме вяра и аз й казах: “Бабо, това го знам вече. Всичко това го научих в неделното училище. Защо ме учиш отново на това?” Тя отговори: “С простите принципи на евангелието се намират мистериите в Рая.” Какво казваше тя? Не виждах никакви мистерии в думите й. Почувствах нейната необхватна Любов, но не виждах смисълът да ме учи на принципи, които ми са ясни от години. Въпреки това тя продължи, повтаряйки важността на простата добрина, религия, силата на покаянието, неща които всеки може да научи от Библията. Слушах и моето разочарование растеше като се изкачвахме по хълмчето. Стигнахме на върха и аз казах: “Бабо, знам всичко това, научи ме на нещо ново.”
− Не си готова.
− Да, готова съм, Бабо. Готова съм за много повече.
− Не, все още не вярваш в основните неща. Липсва ти вяра.
− В какво не вярвам? В какво ми липсва вяра?
О, но тя ме познаваше. Познаваше ме по-добре от колкото си мислех. Както си стояхме на склона, видяхме една сценка в долината, която ме промени завинаги. Сценката беше свята, неописуема, невъзможна да се изрази, и тези които са я виждали са я пазили в сърцата си. Видях, че наистина ми е липсвала вяра. Любовта не е просто дума или емоция, Любовта е сила, която задейства всичко около себе си. Любовта е силата на живота. Това беше повратна точка за мен. Нещо, което позволи на цялото ми разбиране и Любов да се разширят, но никога не мога да споделя подробностите тук, освен да кажа, че Любовта между хората тук може да бъде вечна. Почувствах баба да излъчва щастие. Минах един изпит.
Баба взе ръката ми и полетяхме над пейзажа. Погледнах повърхността над нас. Бяхме се отправили като лъч Светлина през необятния Духовен свят, след това към космоса, пътувайки все по-бързо. Шлюзи от знания се отвориха и истина се стичаше в мен без край и ограничение. Нейният извор беше Светлината и Истината навсякъде около мен, и то беше изяснено за моето ниво от баба ми. Даваше ми знания за Бог, живота, създаването на света, дори за просторите на вечността. Истините бяха обширни и пълни и се стекоха в мен в такива огромни количества, че си мислех, че главата ми ще избухне. Идваше прекалено бързо. Исках да съм в състояние да ги приема, да ги запомня, но бяха твърде много.
− Не мога да ги поема! - казах - спри!
Внезапно всякаква комуникация спря и ние се спряхме на едно място. Баба ми ме погледна и почувствах нейната изненада.
− Защо правиш това? - попита ме.
− Не мога да погълна всичко, което ми даваш. Как ще мога да го запомня всичко?
− Ранел, не се тревожи за това - каза ми тя - остави страха. Не се съмнявай в теб. Ще си спомниш неща, когато ти потрябват, и те ще ти бъдат дадени на твоята памет от Духа. Имай Вяра. Повярвай в силата на Бог.
Тогава разбрах, коя е била най-голямата ми пречка в растежа ми на Земята - страха! Тормозил ме е през всички години, спрял е прогреса ми, бързо е отрязал моите опити да се справям с проблемите. Страхът е отнемал и моето удоволствие от живота и ме ограничаваше и сега. Когато се страхувах, моите сили за пътуване, разбиране и развиване се парализираха. “Не се страхувай от това!”, си казах на себе си. “Пусни го!” И пътувахме отново. Знанията се изсипваха в мен дори по-бързо.
Сцена след сцена от жива Истина минаваха през мен: историята на Земята и на нашето съществуване преди Земята, принципите, фактите, неща, за които си нямах и представа. Видях ги. Преживях ги, станах част от всяка една сцена. Видях, че ние всички стояхме пред нашия Баща преди да дойдем на Земята, братя и сестри във вечността. Преживях го наново точно, както го преживях в моя живот преди смъртния живот. Видях, че ние избрахме да дойдем тук, за да се сблъскаме с изпити и да придобием опит на тази Земя.
Видях, че ние избрахме да следваме спасител, който ще ни изкупи греховете на нашите смъртни животи и да ни отведе обратно при нашия Баща. Почувствах обич и Радост да се носят около мен като избрахме Иисус Христос за спасител. Тогава вдигнахме нашите десни ръце точно като в съдилище и направихме свещено споразумение с Бог, че ще направим всичко по силите ни, за да завършим нашите мисии на Земята. И почувствах огромната почит от това споразумение пред нашия Божествен Баща. Ние гласувахме, в крайна сметка, да станем сътрудници с Него, за да донесем доброто на Земята. Ние обещахме да използваме нашето време и енергия и таланти да помогнем да постигнем пълните цели на Спасителя, да върнем нашите братя и сестри обратно при Него и при нашия Баща отново. Видях, че нашият Бог ни познаваше всички лично. Той знаеше сърцата ни, нашите души и ни обичаше безусловно. Сякаш беше прекарал неизмеримо време с всеки от нас, съветвайки ни, обичайки ни. Времето не съществуваше, всеки един от нас винаги имаше връзка с Него.
Видях хората, които стояха до мен по време на това събитие. Бяха хората, които играеха важна част в живота ми на Земята. Бяхме свързани едни с други по жизнено важен начин. Ако някой от нас се проваляше в неговата или нейната мисия, всичко от нас щяхме да сме наранени по един или друг начин. Ако някой успееше, всички имахме полза. Сякаш бяхме част от един пъзел от милиони парчета. Беше нареден съвършено. Но ако едно парче беше премахнато, на всички щеше да ни липсва и нямаше да сме спокойни, докато това парче не беше намерено и върнато на правилното си място. Ние се нуждаехме един от друг. Ние все още се нуждаем и винаги ще се. Мисля, че тук е невъзможно да се представи скръбта на брат или сестра, който е загубен от това огромно семейно събиране.
Много други случки от вечността минаха през мен. Сякаш се къпех в тях и ставах тях. Те бяха влети в моята душа. И знам, че всичките тези знания са още с мен, някои от които си спомням като споразумението с нашия Баща и някои, които чакам да си спомня.
Попитах баба дали мога да посетя някои от моите приятели, тези, за които се грижех през вечността. Тя каза, че някои от тях са все още на Земята и че няма да мога да ги видя. Попитах за другите и веднага те дойдоха при мен, красиви хора от Светлина и Любов. Спомних си и техните имена. Някои от тях бяха живели на Земята и умрели, а някои още не се бяха родили. Всички спомени от моето съществуване преди Земята се върнаха обратно, но ми беше казано, че няма да ги запомня, че те са били само за това място. Приех това и моите приятели дойдоха, прегърнаха ме и ме поздравиха с добре дошла. Прегърнаха ме отново и решиха да останат с мен. Почувствах тяхната съвършена Любов и знаех, че никога няма да ме изоставят. Една приятелка дълго ме прегръщаше. Тя изглеждаше свързана с мен по уникален начин, но не разбирах точно какъв беше.
− Знаеш, че винаги съм била с теб. - каза тя. - Никога не съм те напускала. И никога няма! - тя спираше на всяка дума, която казваше и бях толкова развълнувана, като разпознах нейната страст, че е с мен, нейната пълна преданост и Любов.
− Винаги ще съм до теб! - каза тя отново.
Баба ми взе ръката и се озовахме отново в градината, пътувайки над един друг красив склон. Всичко беше хармонично, съвършено, като сладка музика. Тя повдигна ръката си и спряхме над един висок хълм и видях милиони хора пред нас.
− Това са Духовете на тези, които са умрели - каза тя - Те чакат да се свърши работата. Те чакат тези на Земята да свършат тяхната част от работата.
− Тяхната част от работата? - попитах аз - Каква работа?
− Ти се посвети да дадеш времето си и талантите си на Земята да продължиш работата на Господ. Ти се нуждаеш от тези хора и те се нуждаят от теб. Ние всички зависим един от друг.
Моят преглед на живота ми беше показал колко небрежна бях в служенето на другите. Сега видях, че можех много повече да направя, споделяйки, принасяйки в жертва, предлагайки, каквото имам. Духовете на тези, които бяха умрели, чакат всеки един от нас да стигне по-близко до Истината, да стане част от големия пъзел отново, да разпознае Божественото на Бог и да живее в своята Светлина.
Преди да продължим забелязах, че всеки човек беше облечен според неговия период на Земята. Както моя приятел Джим, те носеха това, в което се чувстваха удобно.
Баба повдигна ръката си и земята се отвори пред нас. Погледнах и видях един човек да лежи в едно болнично легло, обиколено от доктори и сестри. Лицето на човека беше в бинт.
− Никога няма да си същата, Ранел - каза баба. - Лицето ти ще се промени и тялото ти ще бъде пълно с болка. Като се върнеш ще ти са нужни години за възстановяване.
− Кога ще се връщам? - погледнах я- Ти очакваш от мен да се върна?
Внезапно разбрах и погледнах човека на леглото. Ръцете бяха широко разтворени и, както и краката, бяха разрязани на няколко места, за да могат течностите да се изтичат в пластични торби.
− Това аз ли съм? - бях ужасена.
− Да, Ранел, това си ти. Ще имаш тежки белези.
Обезумях: “Бабо, няма да се връщам.”
− Твоите деца се нуждаят от теб, Ранел.
− Не, не се. Те ще са по-добре с някой друг. Не мога да им дам това, от което се нуждаят.
− Не са само твоите деца, Ранел. Имаш неща за вършене, неща, които не си свършила.
− Не, по-добре съм тук горе. Не искам да преминавам през всичко това - посочих тялото ми - Отказвам! Искам да остана тук!
Почувствах осъзнаването на баба ми, че времето ни беше малко.
− Трябва да отиваш - каза тя. - Мисията ти не е свършена.
− Не, няма да се върна в това тяло! Няма да се върна.
В отговор, баба ми замахна с ръката си и заповяда: “Виж!”
Една пукнатина се отвори в пространството пред нас и видях един млад мъж да върви към нас. Първоначално той не разбираше защо е тук. Тогава ме видя и се вцепени.
− Защо си тук? - каза той почти невярващ.
Като останах мълчалива, неговото невярване се превърна в скърбене и започна да плаче. Почувствах неговата скръб, неговото нещастие и аз започнах да плача.
− Какъв е проблема? - попитах аз - Защо плачеш?
Прегърнах го, за да се опитам да го успокоя.
− Защо си тук? - повтори той.
Тогава разбрах, че моето отказване да се върна обратно на Земята му причиняваше тъга. Трябваше да съм на Земята за него, разбрах това и веднага почувствах вина поради моя егоизъм. Неговото име беше Натаниел и той не се беше родил все още. Той каза, че ако не се върна, неговата собствена мисия ще бъде възпрепятствана. Тогава той ми показа мисията си и видях, че трябва да отворя вратите за него, да му помогна, да го насърчавам.
− Ще завърша колкото мога от моята мисия, - каза той. - но никога няма да я изпълня без теб. Имам нужда от теб.
Помислих си, че сърцето ми ще се пръсне. Бях част от неговия пъзел и го наранявах и всеки, на който щеше да помогне като отказвах да се върна на Земята. Почувствах огромна Любов към този млад мъж и исках да му помогна по всеки възможен начин, по който можех.
− О, Натаниел! - казах аз. - Заклевам ти се, че ще ти помогна. Ще се върна и ти обещавам, че ще направя всичко, което мога, за да свърша моята част. Ще отворя вратите за теб. Ще те защитавам и насърчавам. Ще ти дам всичко, което имам. Натаниел, ще завършиш мисията си. Обичам те.
− Благодаря ти! - каза той. - Обичам те!
Баба ми ме взе за ръка и ме отдръпна. Натаниел ме гледаше да се отдалечавам, все още усмихващ се и от далече можех да го чуя да казва: “Обичам те, мамо!” Духът ми трепереше, но не можех да му отвърна, защото нещата започнаха да се случват много бързо.
− Ранел - каза баба - има още едно нещо, което трябва да ти кажа. Кажи на всички, че ключа е Любовта!
− Ключа е Любовта! - повтори тя.
− Ключа е Любовта! - каза тя за трети път.
Тогава тя пусна ръката ми и думата Любов завибрира в ума ми като я напуснах и паднах в дълбока тъмнина. Плачех като напуснах света на Светлината, славата и Любовта.
Последното нещо, което видях беше нейната протегната ръка.
След това Ранел е трябвало да носи маска за обезобразеното си лице. Двете й деца, момче и момиче, първоначално се уплашват, но после свикват и й помагат. Част от проблемите със съпруга й се оправят с времето. При един пожар на съседна къща, тя успява да влезне и да ги спаси, въпреки, че за малко да умре. Седем години след това тя ражда син, който много приличал на Натаниел, който тя е видяла в другия свят. Дава му това име.