ПБС България
Преживявания Близки до Смъртта

Лаурелин Мартин - Преживяване близко до смъртта

Въведение

Лаурелин Мартин е на върха на обещаваща тенис кариера, когато преминава през рутинна хирургическа процедура, която я изпраща във възторжен свят от светлина, красота и любов „от другата страна“. Тя е била „у дома“, у дома в Светлината! Следват откъси от нейната книга „Търсенето на дома“, която описва нейното преживяване близко до смъртта. Книгата ѝ е силна история за любовта, надеждата и излекуването на една млада жена след ПБС.

ПБС

Тя ми помогна да се плъзна по операционната маса и ме погледна майчински: „Не се притеснявай. Ние знаем, че това ти е за първи път. Ще го направим възможно най-приятно преживяване за теб.“

С тези думи, изпълнени с увереност, заспах. Събудих се и се озовах да летя над тялото си, от дясната страна, гледаща надолу, наблюдавайки опитите на медицинския екип да съживи безжизнената форма долу. Гледах сцената с безпристрастие. Хирургическият екип беше обезумял. Червеният цвят беше навсякъде, пръснат по техните мантии, пръснат по пода и ярък вир от разнасящо се червено вещество във вече разтворената коремна кухина. В този момент не направих връзката, че тялото, върху което се работеше, беше моето! И без това нямаше значение. Бях в състояние на летяща свобода, без да усещам болка и си прекарвах страхотно. Исках да извикам на изтормозените хора долу: „Хей, аз съм добре. Тук горе е прекрасно!“, но те бяха погълнати от работата си и не исках да ги прекъсвам.

Пътувах в друго измерение на пълен мир. Без физическо тяло моите движения бяха необременени. Мисълта беше начина на пътуване. Летях през тъмнината, където нямаше страх, болка или неразбиране, но имаше чувство на благоденствие. Бях обгърната от пълно блаженство в атмосфера на безусловна Любов и възприемане. Тъмнината беше топла и мека, одеало от кадифена Любов, разпростиращо се безкрайно. Свободата на мира надмина всякакво чувство на въодушевление, което бях изпитвала на Земята. В далечината напред хоризонт от бялозлатна Светлина ме повика. Когато яркостта се увеличи и лъчите ѝ се протегнаха към мен, почувствах, че времето, което познаваме, го нямаше. Времето и съществуването бяха смесване и разтопяване на минало, настояще и бъдеще в този един миг. Чувство на „всичко–знание“ ме обгърна. Всяка част от моето същество беше изпълнена с безусловна Любов, която не може да се опише. На всички въпроси беше отговорено. В мен се установи състояние на вътрешен мир, без стремежи или постижения. В ума ми проблесна, че това беше приятното преживяване, за което говореше сестрата. Разбрах защо тя не ми даде подробности. Думите и описанията някак си изгубваха същината на преживяването.

Докато се наслаждавах на красотата на Светлината, тя ме привличаше все по-близо, усещах излъчване на топлина, безгранична Любов и незабравим мир. Сякаш бях у дома, у дома в Светлината. Преди да бъда погълната от нея, почувствах много Духове. Те ме заобиколиха, прегърнаха и подкрепяха моето пътуване със своята нежност, знание и упътване. Един от тях се приближи от дясната ми страна. Това познато присъствие дойде пред мен и чувствата ми се промениха в посока към истинско веселие, когато видях моя тридесетгодишен зет, който умря преди седем месеца от рак. Моята същност се срещна с неговата.

Не можех да видя с очи или да чуя с уши, въпреки това инстинктивно знаех, че това е Уилс. „Чух“ неговата усмивка, видях неговия смях и усетих неговия хумор. Нямаше много смисъл, но придоби такъв. Бяхме отделени, но също бяхме едно. Сякаш се бях завърнала у дома и зет ми ме посрещаше. Веднага си помислих колко доволна бях да съм с него, защото сега можех да се реванширам за последния път, когато го видях, преди да умре. Почувствах се тъжна и малко виновна за това, че не отделих време от моя натоварен график да си поговорим искрено и сърдечно, както ме беше помолил. Осъзнах, че той не ме съдеше, а аз съдех себе си. Бях в неговата позиция, умираща, с желание да кажа „чао“ на тези, които обичах, и след това виждайки хора като мен, които не разбират „това“ – всички постижения, пари и признания не могат да се вземат, когато човек умре. Единственото нещо, което взимаш, е Любовта, която си дал. Уилс раздаваше Любов през целия си живот. В известен смисъл той беше готов да напусне нашия физически свят и да продължи своята работа в Духовния свят. Хора като моята сестра, които са оставени от своя любим, понякога не разбират това. Трябваше да запомня да кажа на Гуен за моето откритие.

Тези, които умират, са в любящото пространство с много напътствия, разбиране и цели. Тяхното желание, преди да си тръгнат, не е да предизвикат скръб и печал у другите, а да уважат Божия план. Това е тяхното време за промяна, за продължаване на развитието на техния Дух. В много случаи обичаните, които са си тръгнали, работят, помагайки, служейки и напътствайки другите. Деликатното насочване от Уилс ми позволи да видя своята невинност. Разбрах мигновено, че животът е за хората, а не за преследване на цели. Аз поставях стремежите си на първо място като средство да търся одобрение и Любов от другите хора. Като разбрах това, си простих за своите грешки, и като си простих, получих Любов в изобилие. Като даваме Любов, получаваме и усещаме Любов от вселената.

Уилс беше като „Коледния призрак“. Преглеждайки живота си, ми бяха показани нови открития вътре в мен. Много случки бяха показани едновременно. Спомням си две от тях. Когато бях петгодишна, тормозех Тами, момиче на моята възраст, до състояние на рев. Сега бях в неповторимата позиция да усетя това, което Тами чувстваше. Нейното разочарование, нейните сълзи, нейните чувства на изолиране, бяха сега моите чувства. Почувствах огромно съжаление към това момиче. Бях Тами и се нуждаех от Любов, грижи и прошка. Моята същност даде Любов и на двете от нас, Любов, толкова дълбока и нежна като Любовта между майка и дете. Осъзнах, че като наранявам някой друг, наранявах само себе си. Почувствах отново единството.

Втората случка беше подобна. Бях си направила майтап с Били, едно мършаво, недохранено, астматично дете. Умря, когато беше на седемнадесет от мозъчен аневризъм. Той сякаш беше в пространството на съществуване, където бях и аз. Въпреки това, все още не бях сигурна къде съм. Когато Били беше на дванадесет, ми беше написал едно любовно писмо, което аз отблъснах. Почувствах неговата болка, която стана моя болка. В същото време почувствах огромна обич към това момче и към мен. Моята връзка с него стана извън физическото и почувствах неговата душа. Той имаше жизнена, ярка Светлина, горяща в него. Усещането за здравия му и силен Дух беше невъобразимо, особено като знаех колко много страдаше физически, когато беше жив. Посланието беше ясно – Любов.

Най-вече и преди всичко друго, човек трябва да се научи да обича себе си безусловно, без да се съди. Тогава човек обича всички хора и неща по същия начин. Осъзнах колко важни са хората в живота ни, колко е важно да ги приемаме и обичаме. Най-накрая схванах старата мохиканска поговорка, която бях чула, когато бях в „Момичета скаути“: „Никога не съди друга индианка, ако не си вървял една миля в нейните цървули“.

Като прегледах живота си с Уилс, преобладаваше съденето и си спомням, че си мислех: „Направила съм лоши неща в моя живот.“ На въпроса ми беше отговорено, преди да завърша мисълта си. Всички събития в живота ви са важни. Разбирането на всички неща, дори случките, които смятате за незначителни, ще ви отведат на места с огромно съзнание и съчувствие. Като свърши прегледа ми, разбрах. Почувствах пречистващо освобождаване. Преживявах емоции без физически признаци като сълзи. Това ме отведе до по-дълбоко място на разбиране и съчувствие. Никога не се бях замисляла как моите действия се отразяваха на другите и как се отнасях към себе си. Почувствах съжаление за всички мои несъзнателни действия. С осъзнаването на моето неосъзнато състояние, освободих всичката скръб, която бях причинила, и радостно преминах към прошка.

Други мисли дойдоха и си спомням, че си мислех: „Уау, сега разбирам. Всичко относно нашето съществуване най-накрая има смисъл.“ Имах още въпроси към Уилс. Предаването на информация беше безкрайно и успокоително. Той повтаряше: „Всичко е известно. Просто си забравила.“ Не чувствах, че знаех нещо, но все пак в мен имаше място, което знаеше всичко. Попитах Уилс дали може да остана. Той каза: „Не ти е времето все още. Има грешка. Трябва да се върнеш обратно.“ Спомням си, че си мислех: „Добре, ще се върна обратно, но мога да се върна после тук горе.“ В този момент неговите мисли станаха мои: „Не може да отнемаш живота си. Самоубийството за теб не е отговорът. Това няма да помогне. Трябва да се върнеш обратно и да живееш смисъла на живота си.“ Отговорих: „Разбирам, но не искам да се върна обратно.“ Мисълта на Уилс дойде отново: „Това е добре. Ние никъде не отиваме. Ние ще сме тук отново за теб.“ Неговото последно съобщение беше: „Кажи на сестра си, че съм добре.“ С тези последни мисли почувствах, че се връщам обратно, спускайки се надолу в тъмнината. Не ме беше страх. Мигновено почувствах удар в тялото си.

Линкове