Карин Шефър - Преживяване близко до смъртта
Въведение
Като тинейджър Карин Шефър е имала няколко душевни преживявания често появяващи се в сънища. Като е пораснала и животът е станал по-забързан, тези преживявания намалили и почти изчезнали до преди нейната бременност с първото й дете. В едно душевно преживяване й е било предсказано ужасна катастрофа с кола. На Карин е показано бъдещето и й е казано, че може да промени резултата, ако поиска. Поради това, бъдещето което тя е видяла предотвратено.
ПБС
Малко след неговото раждане имах този страшен сън, че претърпявам катастрофа с кола, която ще ми вземе живота. С месеци бях ужасена и бях крайно предпазлива и на щрек за това чудовищно превозно средство. Когато моя син стана на 7 месеца се убедих, че това е било само сън … нищо, което да се случи. Имах чисто ново учителско място, бебе, дом, съпруг, за който да се грижа … Бях вложила твърде много енергия в това нещо. Тогава то се случи. Веднага напуснах училище този ден. Исках да взема сина ми от баба му и да побързаме да се върнем обратно в училището да гледаме една баскетболна игра. Беше перфектния начин да прекарам следобеда с моя син. Като излизах от магистрала с обикновената предпазливост, завих на ляво на светлина, която беше зелена известно време. Този ден е моя късметлийски ден, си помислих. Тогава за момент изчезнах.
Веднага се озовах в най-красивото и ведро място, където съм била. Моят дядо, друг човек, който познавах от моя предишен живот и един пазител бяха готови да ми помогнат с преминаването. Казаха ми за произшествието и ми показаха мястото. Беше моето време да се връщам у дома, казаха те.
Тяхната непреодолима любов и радост на това място беше толкова привлекателна.
Почувствах се по-лека всеки един момент. От истеричен страх и паника започнах да плача. Не, не можеше да съм умряла. Какво щеше да се случи със сина ми? Той беше на седем месеца! Никога няма да ме запомни. Неговият баща дори не знаеше как да се грижи за него. Не исках да бъде отгледан от родителите на баща му. Не, не, не … това не беше времето за тръгване. Имаше нещо грешно.
В обичлива прегръдка, те ме успокоиха и ми показаха, че синът ми и цялото ми семейство ще бъдат наред след моята смърт. Моята майка можеше да разчита на моята баба. Щеше да отнеме време, но тя щеше да се оправи. Моят съпруг, ранен, тъжен и самотен също щеше да се оправи и евентуално щеше да срещне любовта отново.
Смъртта беше част от уроците, които трябва да научим на Земята и моята смърт беше важен урок, за тези свързани с моя живот. Беше ми показано погребението, бях научена как да бъда близко до тези, които обичах и ми казаха, че евентуално мога да комуникирам с тези, чиито духове са били отворени. Можех да приема това. Те ще бъдат наред.
Чувствах се по-лека през цялото време. Но чакай … моя син. Не можех да напусна сина ми! Бебетата имат нужда от техните майки. Нуждаех се да съм негова майка. Не можех да го оставя. Толкова много търпение ми беше показано, толкова много любов.
Моите водачи ми обясниха, че чувствата, които имах все още са били свързани с моята човешка страна. Вендъж, когато моята човечност изчезне, ще се почувствам лека като вятъра, с пълна радост и абсолютна любов.
Думите не оправдаха чувствата. Те работеха, за да ми помогнат да отхвърля човешкото тегло. Чувствата бяха толкова огромни и сякаш ме дърпаха все по-силно, но моята връзка със сина ми беше толкова здрава.
Разходихме се в това красиво място сякаш завинаги. Обсъждахме моя живот, обсъждахме религията, обсъждахме тайните на душите, които ние като хора трябва да забравим, за да не би да не можем да виреем на Земята. През цялото време бях в страхопочитание. Някои неща бяха точно както си мечтаех, че ще е живота след смъртта, за други бях просто видимо сгрешила и си спомням, че си мислех, “Уоу”. Къде са другите ми любими? Кога мога да видя другите ми баби и дядовци, които са починали? С времето те бяха в други измерения. Когато моето преминаване беше завършено, можех да избера да отида на други нива, когато бях готова.
От време на време мислите за сина ми ме правеха по-тежка отново. Не можех да понеса мисълта, че ще порасне без майка. Беше ми казано, че други ще му бъдат майка вместо мен. Първо моите баба и дядо и те ми показаха живота на Джейк. Той беше най-красивото момче, толкова щастливо, но с мъничко скръб, която пронизваше душата му. Това беше неговия урок, с който да се бори. Той знаеше идвайки в този живот главните уроци, които трябваше да научи. Така беше наредено. Видях нова майка за Джейк, когато той беше около 7 или 8 годишен. Красива жена, мила по сърце, която определено се грижеше за Джейк добре, но тя щеше да има свое дете с моя овдовял съпруг и любовта, която показваше към своя собствен син беше различна и нееднаква с любовта, която показваше към моя син, нейното доведено дете. Не бях си представяла това за Джейк. Не можеше да бъде това. Бях щастлива за моя съпруг. Той беше добре. Той беше щастлив. Моя син беше друга история. Други уроци научих по време на тази постоянна търпелива работа свързана с преминаванетo ми на другата страна. Трябваше да го оставя. На моменти ставах хистерична и после моменти след това бях спокойна и тиха.
Видях едно дете момиче, което беше предназначено на мястото на Джейк, но преди зачеването плановете са се променили и духът на Джейк е имал нужда да заеме нейното място. Имаше голям катаклизъм, който Джейк можеше да поправи, и той успя.
В момента, в който бях най-близо до приемане на смъртта ми, преживях съживяване на тъгата и болката, плачеща за моя син, за моя живот. Не можех да оставя човешкия ми живот. Моите водачи опитаха най-доброто, което успяха. Никога не се предаваха. Никога не се обезкуражаваха. Не е за вярване колко търпение и любов излъчваха. Въпреки техните молби да им се даде още време, беше им казано, че от този момент, моя дух няма да е спокоен. Най-добре беше за мен да се завърна, да успокоя моя дух и да науча още уроци. Моята молба спечели завръщането ми засега. Преди моето слизане разбрах, че моите приятели и семейство са имали уроци, които са били отложени, но те ще трябваше да научат уроците по някое време, на които моята смърт ме научи.
Приготовления бяха направени кога, къде и как моя дух ще се завърне, с какви уроци ще се обогатя и ще придобия нови. Някои уроци, които научих при моето пристигане на другата страна трябваше да бъдат забравени и не беше добре за моя син да знае отново кога щях да умра и аз като човек трябваше да се фокусирам само върху това, най-вече когато времето наближаваше.
Последното нещо, което си спомням беше, че ме върнаха на мястото на произшествието и точно преди моето слизане ми беше казано, че когато децата ми станат по-големи, ще е време да се върна у дома завинаги. Приех го веднага, но тогава, чакай! Какво определяше по-големи? Означава ли само няколко години по-големи? Тинейджъри? Ще доживея ли да ги видя оженени и да имат свои собствени деца? Това беше труден аспект, с който да се боря, веднага след произшествието.
Отново имах живот със сина ми. Трябваше да го прекарам добре, защото си нямах представа, за колко дълго бях напуснала.
Бяха ми казали, че съм късметлийка, че съм жива. Един голям камион е минал на червена светлина и е ударил страната на шофъора на моята малка компактна кола. Въпреки, че носех предпазен колан, докторите казаха, че нямаше да оживея, ако не се бяха отворили въздушните възглавници, нещо, което не се предполага да се случи при страничен удар.
Първата година след произшествието беше опит да живея най-добре, колкото можех, най-щастливо, колкото можех. Но страдах от сериозна болка от фрактура на раменна кост, счупени ребра и две фрактури на таза. Казаха ми, че болката ще изчезне след шест месеца или до година в най-лошия случай. Всичко, което исках беше да се върна на това място, този живот, който беше толкова страхотен, толкова изпълнен с любов и щастие. Моят син и по-късно и моята дъщеря бяха единственото нещо, което ме караше да продължа. Бях тук за тях. Днес, само три години по-късно, приех моето завръщане на Земята, моя дълъг период до моето завръщане у дома след смъртта, и борбата да намеря мир и щастие, докато моето време настъпи за края.