Жоазиан Антонете - Преживяване близко до смъртта
Въведение
Родена във Франция и обучавана като медицинска сестра, Жоазиан Антонете има преживяване близко до смъртта през 1966, когато осъзнава своите възможност за “комуникиране с другата страна”. Около 30 години, тя е работела с мъртви и живи, в болници като свещеник, в университети като учител, като духовен съветник, лечител и водач на ритуали. Нейното разбиране за живеенето, умирането и духовните измерения е докоснало много хора. Следното е извадка от нейната книга “Шепоти на душата”.
ПБС
Моето преживяване близко до смъртта разтресе моя свят. Накара ме, да си припомня духовното и други измерения на живота, които съм знаела като дете, но съм забравила, за да мога да се приспособя към обществото. Чувствах тласъците на линейката, докато бързаше през тъмните улици на Марсейле към болницата. Двадесет и четири часа бяха минали от моя таен аборт с един feuseuse d’anges, “творец на ангели”. Абортът е нелегален във Франция сега и много жени умират поради нехигиеничните обстоятелства на процедурата. Аз съм само двадесет и четири годишна, млада сестра. Умирам ли? Извън мен ли съм наблюдавайки? Виждам тялото ми и то е болка. Гледам краката ми, те са бледи и безжизнени. Краката ми не могат да се мърдат. Моето лице е бяло и изпито.
Гледах как стените на линейката се загубваха. Виждам светлините на града да се насочват към мен. Мога да видя звездите! Какво правя токова високо? Защо всичко изглежда толкова малко изведнъж?
Спомени минават пред очите ми като на филм.
(Тя моментално се завръща в тялото си)
Виждам хора от семейството на края на моето легло през мъгла. Изведнъж те изчезват. От където те стояха, виждам лица да бързат към мен с невероятна скорост. Движеха се бързо към моето лице, разширяваха се и след това изчезваха. Лице след лице се отмиваха в мен! Бях ужасена. Политам. Не мога да затворя очите си.
Кои са тези хора? Някои ги разпознавам като хора, които знам че са умрели. Други не ги разпознавам.
“Отдръпнете се! Къде е моето семейство?”
Сега цялата стая се изпълни със духове! Те се надвиснаха върху мен и ме гледаха в очите. Опитах се да ги изпъдя. Борих се с тях. Преживяването изглежда продължаваше завинаги. Това са духовете, които са неспокойни. Техните лица са усукани с болка. Изглеждат загубени. Страховито е да ги видиш да идват и да си отиват от леглото ми. И сега духове с лъщящи лица се приближиха до мен. Те излъчваха нежна силна светлина, напомняйки ми на картините на красиви ангели, които толкова обичах. Почувствах се нахранена и обичана от тях и те ме обвиха с тяхното излъчване. Тези същества бяха направени от светлина и въпреки, че тяхната яркост е интензивна, не бях ослепена. Огромна мила обич ме обгръщаше!
Сега съм пълна със същината на любов и милост. Тази магнетична сила изпълва всеки мой атом. Никога досега не бях изпитвала толкова дълбоко силата на любовта. Аз съм силата на любовта! Съединявайки се в личен танц, където всички граници изчезват, аз се почувствах едно с тези същества на милостта.
Никакви думи или звуци не бяха обменени и въпреки това комуникация се осъществяваше.
Силно присъствие ме увери, “Да, ти умираш от света на хората. Но за нас ти се раждаш. Не се страхувай. Ти винаги си била със нас, ние винаги сме били с теб. Ние те познаваме. Ти просто заспа по време на твоя живот на Земята и забрави коя си. Сега си спомняш.”
Това разкритие изпълни моето съзнание - разбира се, да! Аз съм от Съществата от Светлина и те са от мен! Каква е тази нова вълна от енергия? Започва като много нежна вибрация качваща се по дължината на тялото ми, от краката до върха на главата ми, но сега моето цяло аз вибрира. Чувам бръмчене. Става все по-силно и сега вибрацията и бръмченето стават едно.
Чувствам толкова прекрасно освобождаване! Свободна съм! Не мога да устоя на тази нова и прекрасна вълна от енергия разстилаща тялото ми нагоре. Сега съм на тавана на болничната стая и гледам надолу! Всичко изглежда толкова малко. Виждам леглото ми, тялото ми изглежда малко и безцветно, хората около леглото са мънички. Изумителна скръб и печал изпълват стаята и все пак аз се чувствам напълно отделена от сцената под мен. Носех се по-наблизко и погледнах странната форма лежаща на леглото. Почувствах милост, която не мога да опиша с думи. Разбрах всичко, но нямах чувство на връзка с някой. Погледнах всеки човек, който стоеше до леглото и почувствах огромна любов.
Искам да им кажа, “Аз съм добре. Не трябва да се притеснявате. Аз съм добре. Погледнете ме! Аз съм добре!”
Аз съм любов, аз съм разбиране, аз съм милост!
Моето присъствие изпълни стаята. И сега чувствам моето присъствие във всяка стая на болницата. Дори най-малкото пространство в болницата е изпълнено с моето това присъствие, което съм аз. Чувствам себе си извън болницата, над града, горе обикаляща Земята. Сливам се с вселената. Аз съм навсякъде едновременно. Виждам пулсираща светлина навсякъде. Такова обичащо присъствие ме обгръща!
Чух глас да казва, “Живота е ценен дар: да обичаме, да се грижим, да споделяме.”
Въпроси бързо ми минават през съзнанието: Защо има толкова много болка по света? Защо хората са с различни цветове? Защото с различни породи? Защо с различни езици?
Появи ми се видение. Виждам нашия свят от гледната точка на звезда или друга планета. Земята изглежда като сфера разделена наполовина. Повърхността на планетата е плоска и безцветна. Почвата е гола. Няма живо растение на Земята. Клоновете на дърветата са голи. Няма плодове, няма цветя, няма листа. Безплодните хълмове са скрити зад едно сиво було. Безмилостен свят е, където никой не се радва на изгряването на слънцето и никой не знае кога идва нощта. Голи като фантоми хора стоят на това което изглежда сцена. Всички актъори са кукли, анимирани от невидима сила. Те се движат в унисон и спират всички заедно.
На едната страна на полусферата, слънцето се опитва да блести над сцената, но никой не го забелязва и не издава звук. Дори птичките на мъртвите дървета са тихи и неподвижни. Другата страна на полусферата е в тъмнина. Гледам как тази тъмнина расте с ужасна скорост и покрива цялата планета. Никой не забелязва. Сега тъмнината покрива слънцето и сега покрива всички ярки планети във вселената.
“Това е света в липсата на светлина, любов и свободна воля,” каза гласа. “Изборите на хората създават света, който току-що видя.”
С тези думи кошмарния свят започна да изчезва и беше заменен от другата половина на планетата - място с изпълнена с живот, поразителна красота. Усетих как земята, слънцето, луната, тъмнината, светлината, планетите и всички форми на живот - растения, скали, животни, хора - са взаимно свързани. Те са дошли от източника на светлина. Всичко е свързано с невидима мрежа и всяка нишка блести с великолепно излъчване. Всичко трепти със същата сияйност, величествена светлина с нямаща равна на себе си блясък.
“От светлината сме дошли и в светлината ще се върнем”, продължи гласът.
Сега осъзнах, че стоях по средата на двата свята. С това разбиране, картина на пътя, по който вървях се появи. Той е тесен и скалист. Имам чувството, че губя баланс. Изпълних се със страх, че ще падна в тъмната планета. Свободна воля! С това запомнено, погледнах към невидимия ми крак. Тесният път се измени в широк път. Тъмнината е заменена със светлина.
“Никога, никога не забравяй”. Чух гласът да казва.
Сливайки се със светлината, толкова съм обхваната от благодарност и изумена от любовта, която ме изпълва, че плача.
Изведнъж, времето и пространството са различни отново, и аз моментално осъзнавам тялото си.
Усещам, че прозореца от лявата страна на леглото ми е пълен с жива, силна светлина. Изглежда ме вика и ме дърпа към себе си като магнит. Чувам бръмчене отново и … фииу! Гледам през прозореца! Съединявам се със светлината! Аз съм светлината и светлината е мен.
“От светлината сме дошли и в светлината ще се върнем”, повтори гласът.
Какво щастие да се изкъпя в тази невероятна всичко-знаеща, всичко-обичаща …
Мога да пътувам през стените, таваните, пространството с удивителна скорост! Посещавам моя син, Филип, който е само на четири години.
Огромна сила ме движи. Аз съм безгранична, безформена, не се контролирам от моите емоции. Аз съм всичко. Всичко е мен!
Обратно съм в болничната стая. Мъгла идва от вратата срещу леглото ми, която грабва моето внимание. В средата на мъглата е същество с най-райската усмивка. Жан Пиер! Това е моя братовчед, Жан Пиер! Аз съм залята от радост. Като погледнах Жан Пиер болничната стая изчезна. Ние останахме във въздуха. Нямаше прозорци или врати, нямаше таван или под. Ярко излъчване напълни цялото пространство. Той бавно се доближи до леглото ми и се наведе да ме целуне. Почувствах влажността на устните му по лицето ми, тежестта на тялото му върху моето, нежното докосване на неговите ръце върху моите.
Жан Пиер е братът, който никога нямах. След дълга и болезнена борба с рак на белите дробове, той умря преди две години, когато беше само на двадесет и две. Все още съм опечалена от неговото почиване. Колко прекрасно да го видя отново! И какво е това? Той носи неговото карамелено яке. Това е яке е било обект на много дискусии. Той го обича. Аз го мразя.
“Как разбра, че съм тук?”
Моя въпрос е мисъл, все още неизказана с думи, когато Жан Пиер отговоря, “Ние знаем всичко за теб, и те приветстваме.”
Такова топло чувство на мир! Аз съм пълна, цяла! Свободна съм от болка и страх. Няма минало или бъдеше, всичко е! Няма нужда да приказвам за да бъда разбрана или за да комуникирам. Чувствам такова спокойствие, какво не съм имала досега. И радост на радостите: мога да летя! Лесно се завъртам и с огромна скорост ускорявам около моя братовчед по закачлив начин, изразявайки максимална радост, че той е с мен. Всичко е по начина, по който трябва да е. Никога не се бях почувствала толкова чиста, толкова пълна и толкова обичана. Поглеждам към мен: аз съм цяла и излекувана! Мога да си общувам и играя с Жан Пиер с моята естествена жизненост. Подобни Същества от Светлината също са тук. Потопявам се в тяхното обичащо присъствие. Сякаш те ме защитават и ме носят. Ние всички сме взаимно свързани. Почивам си в безвременна радост. Какво славно чувство! Искам да бъда тук завинаги. Жан Пиер ме поглежда сега, когато другите същества започват да се отдалечават. Неговите тъмни очи са изпълнени с огромна нежност и чистота. Той се обръща да напусне с другите, а аз му се моля да ме вземе с него. Неговите очи се изпълват с тъга.
“Не сега”, отвръща той. “Има много, много работа за теб. Ще трябва да се върнеш и да им кажеш. Живота е ценен дар. Всеки момент е изпълнен с огромни възможности. Не си губи времето на Земята. Разпространи любовта и разбирането. Ние винаги ще бъдем с теб, напътствайки те, защитавайки те, чакайки времето, когато ще се съединим, когато твоята работа на земята свърши.”
Гледам как Жан Пиер изчезва в същата ярка светлина, от която беше влезнал. Светлината угасва също.
Стаята е празна сега. Моята скръб е силна. Започвам да плача от отчаяние и самота.
Изведнъж съм обратно в болницата в леглото. Напълно осъзнавам моите околности и моето физически състояния. Тръбите са имплантирани в тялото ми. Болката е поразителна. Моята тъга е силна. Толкова съм слаба и не мога да говоря. Загубих гласа си и докторите са обезпокоени от сълзите, които изчерпваха силата, от която се нуждаех за да възстановя. Исках само да плача! Моето тяло се чувстваше като костюм, който беше твърде тесен, стаята се ограничаваше, миризмата на болест нападаше чувствата ми, човешкото състояние ме натъжаваше.
“Жоазиан, ти се върна!” разпознах гласа на сестра ми. Видях нейния загрижен поглед. “Била си в кома за три дни. Не знаехме дали ще се върнеш обратно.”