Джил Болте Тейлър - Преживявания близки до смъртта
Въведение
Невроанатомист Джил Болте Тейлър претърпява мозъчен удар през 1996 година, при което разбира някой неща за лявото и дясното полукълбо на мозъка. 8 години й трябват след това, за да се възстанови. В тази прекрасна презентация в TED тя споделя какво е научила от своето преживяване.
TED Презентация
Има субтитри на Български.
ПБС
Израснах, за да изучавам мозъка, защото имам брат, който имаше диагноза мозъчно заболяване, шизофрения. И като сестра и учен исках да разбера защо мога да взема моите мечти, мога да ги свържа с моята реалност и мога да осъществя мечтите си - какво му има на мозъка на брат ми и неговата шизофрения, че той не може да свърже мечтите си с обща, споделена реалност, а те вместо това стават илюзия. И затова отдадох кариерата си на изследване на тежки умствени заболявания. И се преместих от моя дом Идиана в Бостън, където работех в лабораторията на Доктор Франсин Бенес в Харвардското психиатрично отделение. И в лабораторията ние задавахме въпроси, какви са биологичните разлики между мозъците на хората, които са диагностирани като нормални, в сравнение с мозъците на хората диагностирани със шизофрения, шизоафективно или биполярно заболяване.
Та ние по същество чертаехме микросхемата на мозъка, кои клетки с кои клетки си общуват, с кои химикали, и после с какво количество от тези химикали. И имаше много смисъл в моя живот, защото извършвах този тип изследване през целия ден. Но после през нощта и почивните дни пътувах като привърженик на НСУЗ, Националния Съюз по Умствените Заболявания.
Но сутринта на 10-ти Декември 1996 се събудих, за да открия, че самата аз имах умствено заболяване. Кръвоносен съд експлодира в лявата част на мозъка ми. И в продължение на 4 часа наблюдавах как мозъка ми напълно се влошава със способността му да преработва всичката информация. В утрото на кръвоизлива аз не можех да ходя, говоря, чета, пиша или да си спомня нещо от моя живот. Станах пеленаче в тялото на една жена.
Ако някога сте виждали човешки мозък, очевидно е, че двете полусфери са напълно разделени една от друга. И съм донесла за вас един истински човешки мозък. Та това е един истински човешки мозък. Това е предната част на мозъка, задната част на мозъка с гръбначната “връв” (spinal cord) висяща и това е как би стоял на моята глава. И като погледнете мозъка, очевидно е, че двете мозъчни полукълба са напълно отделени едно от друго. За тези от вас, които разбират от компютри, нашето дясно полукълбо функционира като паралелен процесор. Докато нашето ляво полукълбо функционира като сериен процесор. Двете полукълба си общуват поможеду си чрез корпус колосъм (corpus collosum), който се състои от 300 милиона аксонни нишки. Но освен това, двете полукълба са напълно отделени. Понеже преработват информацията по различен начин, всяко полукълбо мисли за различни неща, грижат се за различни неща и смея да кажа, че те имат много различни личности.
Нашето дясно полукълбо е изцяло за настоящия момент. Изцяло е за точно тук точно сега. Нашето дясно полукълбо мисли в картини и учи кинестетично чрез движенията на нашите тела. Информация под формата на енергийни потоци се влива едновременно чрез всичките наши сетивни системи. И след това експлодира в този огромен колаж от това, как изглежда този настоящ момент. Как този настоящ момент ухае, какъв вкус има, как се чувства и как звучи. Аз съм енергийно същество свързано с енергията навсякъде около мен чрез съзнанието на моето дясно полукълбо. Ние сме енергийни същества свързани едни с други чрез съзнанието на нашите десни полукълба. И точно тук, точно сега, ние сме братя и сестри на тази планета, тук, за да направим света едно по-добро място. И в този момент ние сме перфектни. Ние сме цели. И ние сме красиви.
Лявото ми полукълбо е много различно място. Нашите леви полукълба мислят линейно и методично. Нашето ляво полукълбо е изцяло за миналото и изцяло за бъдещето. Нашето ляво полукълбо е предназначено да вземе този огромен колаж на настоящия момент. И да почне да избира детайли и повече детайли и повече детайли за тези детайли. След това то категоризира и организира цялата тази информация. Свързва я с всичко, което сме научили от миналото и проектира в бъдещето всички наши възможности. И нашето ляво полукълбо мисли с език. То е онзи продължителен диалог в главата, което свързва мен и моя вътрешен свят с моя външен свят. То е този малък глас, който ми казва, “Хей, трябва да си спомниш да вземеш банани като се прибираш у дома и да ги изядеш на сутринта”. То е тази пресметлива интелигентност, която ми напомня кога да пусна прането. Но може би най-важното, то е този малък глас, който ми казва, “Аз съм. Аз съм”. И докато моето ляво полукълбо ми казва, “Аз съм”, аз се отделям. Аз ставам отделен солиден индивид отделен от енергийния поток около мен и отделен от вас.
И това беше частта от моя мозък, която загубих на сутринта по време на моя мозъчен удар.
На сутринта по време на мозъчния удар, се събудих със силна болка зад лявото ми око. И беше от този вид болка, разяждаща болка, която усещате, когато налапате сладолед. И тя просто ме хвана и после ме пусна. После просто ме хвана и после ме пусна. И на мен ми беше много необичайно да изпитам болка от какъвто и да е вид, затова си помислих, Добре, просто ще започна обичайно деня. И така станах и скочих на машината, на която си правя упражнения за цялото тяло. И се клатя на това неща и осъзнавам, че ръцете ми изглеждаха като примитивни лапи, хванали се за лоста. Помислих си, “това е много странно” и погледнах надолу към тялото ми и си помислих, “уоу, аз съм странно изглеждащо нещо”. И сякаш моето съзнание се премести от моето нормално възприемане на реалността, където аз съм човека на машината имащ преживяването, към едно езотерично пространство, където аз се наблюдавам, че имам това преживяване.
Всичко това беше много особено и главоболието ми ставаше по-зле, и затова слязох от машината и се разхождам по пода на всекидневната и осъзнавам, че всичко в тялото ми се е забавило. И всяка стъпка е много скована и много обмислена. Няма плавност в моето движение, и имаше онова ограничение в моето поле на възприятие, и затова се фокусирам изцяло към вътрешните системи. И стоя в банята, приготвяйки се да си взема душ и всъщност можех да чуя диалога вътре в тялото ми. Чух един малък глас казващ, “Добре, вие мускули, трябва да се свиете, вие мускули трябва да се отпуснете”.
И загубих баланс и се подпрях на стената. И погледнах надолу към ръката ми и осъзнах, че вече не мога да дефинирам границите на моето тяло. Не мога да дефинирам къде започвам и къде свършвам. Защото атомите и молекулите на ръката ми се свързаха със атомите и молекулите на стената. И всичко, което можех да определя беше тази енергия. Енергия. И се питам, “Какво ми има, какво става?” И в този момент, диалога в главата ми, диалога в главата ми в лявото ми полукълбо утихна напълно. Сякаш някой взе дистанционното и натисна “mute” бутона - пълна тишина.
И първоначално бях шокирана да се намеря вътре в тих разум (mind). Но после веднага бях обзета от великолепието на енергията около мен. И понеже вече не можех да идентифицирам границите на тялото ми, аз се почувствах огромна и обширна. Почувствах се в едно с енергията която беше, и тя беше красива там.
После изведнъж моето ляво полукълбо се върна на онлайн и ми каза, “Хей! Имаме проблем, имаме проблем, нуждаем се от помощ”. И беше, Добре, Добре, имам проблем, но после веднага се отнесох обратно в съзнанието и нежно нарекох това пространство Ла Ла Ланд. Но беше красиво там. Представете си какво би било да бъдете напълно откъснат от диалога в главата ви, който ви свързва с външния свят. И ето ме в това пространство и всякакъв стрес свързан с с мен, моята работа, беше изчезнал. И се почувствах по-лека в моето тяло. И си представете всички връзки с външния свят и многото стресови фактори свързани с тях, и те изчезнаха. Почувствах усещане на мир. И си представете какво би било да загубиш 37 години емоционален багаж! Почувствах еуфория. Еуфорията беше красива - и после моето ляво полукълбо дойде онлайн и каза, “Хей! трябва да внимаваш, трябва да викнем помощ,” и аз си мисля, “Трябва да викна помощ, трябва да се фокусирам”. И излизам от душа и се обличам автоматично и се разхождам из апартамента ми и си мисля, “Трябва да отида на работа, трябва да отида на работа, мога ли да карам? мога ли да карам?”
И в този момент дясната ми ръка напълно се парализира. И осъзнах, “О Боже Мой! Имам мозъчен удар! Имам мозъчен удар!” И следващото нещо, която мозъка ми казва е, “Уоу! Това е толкова яко. Това е толкова яко. Колко учени на мозъка имат възможността да изучат своя собствен мозък от вътрешността?”
И тогава ми дойде на ум, “Но аз съм много заета жена. Нямам време за мозъчен удар!” И бях все едно, “Добре, не мога да спра мозъчния удар да се случи, затова ще се занимавам с него за седмица, две, и после ще се върна на обичайната рутина, Добре”.
И трябва да викна за помощ, трябва да се обадя на работата. Не можех да си спомня номера на работата и си спомних, че в офиса ми имах една бизнес карта с номера върху нея. И влизам в офиса и издърпвам една купчина с бизнес карти. И гледам картата, която е най-отгоре, и въпреки че виждах ясно с окото на разума ми как изглеждаше моята бизнес карта, не можех да кажа дали тази беше тя или не, защото всичко което виждах бяха пиксели. И пикселите на думите се смесиха със пикселите на фона и пикселите на символите, и просто не можах да ги различа. И изчаках за нещо, което наричам вълна от яснота. И в този момент, успях да се свържа към нормалната реалност и успях да определя, че това не е картата, че това не е картата, това не е картата. Отне ми 45 минути, за да проверя една трета от тази купчина от карти.
Междувременно, за 45 минути кръвоизлива ставаше все по-голям в моето ляво полукълбо. Не разбирах числа, не разбирах телефона, но това беше единствения план, който имах. И взимам телефона и го слагам тук отпред, взимам бизнес картата, слагам я отпред, и засичам формата на завъртулките на картата с формата на завъртулките на телефона. Но после се отнасям обратно в Ла Ла Ланд и не си спомнях като се върнах, дали вече бях набрала тези числа.
Затова трябваше да овладея моята парализирана ръка като дървен крак и да посоча с нея числата през които минавах и да ги посоча, за да може когато се върна обратно в нормалната реалност да кажа, да, вече съм набрала тези числа. Накрая целия номер се набра и слушам на телефона, моя колега вдига телефона и ми казва, “Уу уу уу уу уу”. И аз си мисля, “О Боже Мой, звучи като ловждийско куче!” И му казвам ясно в разума ми, “Джил Е! Имам нужда от помощ!” и това, което излиза от гласа ми е, “УУ уу уу уу уу”. Мисля си, “О Боже Мой, аз звуча като ловджийско куче”. И не можех да знам, не знаех, че аз не можех да говоря и да разбирам език, докато не опитах.
И той разбра, че имах нужда от помощ и ми повика помощ. И малко след това, пътувам в линейката от една болница в през Бостън до Главната Болница. И се свивам в една малка зародишна топка. И точно като балон с последния въздух, точно като излизане от балона, почувствах моята енергия да се издига и почувствах, че моя дух се предаде. И или докторите щя спасят тялото ми и ще ми дадат втори шанс в живота или това беше може би моя момент на преминаването.
Когато се събудих по-късно онази вечер, бях шокирана да открия, че все още бях жива. Когато почувствах моя дух да се предава, казах довиждане на моя живот и моя разум сега беше между двете противоположни пространства на реалността. Стимулация идваше през моите сензорни системи и се чувстваше като чиста болка. Леко обгорен моя мозък огън на открито и звуковете бяха толкова силни и хаотични, че не можех да доловя един глас от шума от фона и просто исках да избягам. Защото не можех да идентифицирам позицията ми в пространството, аз се почувствах огромна и обширна, като духчето освободено от неговата бутилка. И моя дух се извисяваше свободен като огромен кит носещ се по морето от тиха еуфория. Хармония. Спомням си, че мислех, че нямаше начин да стисна моята обширност обратно в това малко мъничко тяло.
Но аз осъзнах, “Но аз съм все още жива! Все още съм жива и намерих Нирвана. И ако аз намерих Нирвана и съм все още жива, тогава всеки, който е все още жив може да намери Нирвана”. Представих си свят изпълнен с тези красиви, мирни, състрадателни и обичащи хора, които знаеха, че могат да дойдат на това място по всяко време. И че те можеха нарочно да изберат да стъпят отдясно на тяхното ляво полукълбо и да намерят този мир. И после осъзнах какъв страхотен дар това преживяване може да бъде, какъв удар от прозрение това може да бъде за това как да живеем нашите животи. И това ме мотивира да се възстановя.
Две седмици и половина по-късно след кръвоизлива, хирурзите влязоха и ми премахнаха един съсирек от кръв с размера на топка за голф, който натискаше мозъчните ми центрове за езика. Тук съм с моята майка, която е истински ангел в моя живот. Трябваха ми 8 години за да се възстановя напълно.
Та кои сме ние? Ние сме силата на живота на вселената, с ръчна ловкост и два познавателни разума. И ние имаме силата да избираме, момент след момент, кой и как да бъдем в този свят. Точно тук точно сега, аз мога да вляза в съзнанието на моето дясно полукълбо където сме ние - аз съм - силата на живота на вселената, и силата на живота на всички 50 трилиона красиви молекулярни гении, които образуват моята форма. В едно със всичко което е. Или мога да избера да влезна в съзнанието на моето ляво полукълбо, където ставам отделен индивид, солиден, отделен от потока, отделен от вас. Аз съм Доктор Джил Болте Тейлор, интелектуалец, невроанатомист. Това са “ние”-тата вътре в мен.
Кое ще изберете? Кое избирате? И кога? Вярвам, че колкото повече време прекарваме като избираме да бягаме по схемата на дълбокия вътрешен мир на нашите десни полукълба, толкова повече мир ние ще проектираме в света и повече мирна ще бъде нашата планета. И си помислех, че това е идея, която си заслужава да се разпространи.
Лиценз
Не е с отворен лиценз. Не може да се използва за комерсиални цели.
Оригиналният авторът има пълни права.