Джейн Смит - Преживяване близко до смъртта
Любов, Знания, Перфектност, Божественост.
Въведение
През 1953 г. Джейн Смит е в болница в процес на раждане на нейното второ бебе. Тогава тя изпада в клинична смърт и има преживяване близко до смъртта.
ПБС
Бях тотално съзнаваща. Бях в тъмнината. Не можех да видя нищо. Мислех си: „Това не трябваше да е така. Не се предполага, че трябва да знам, каквото и да е, а знаех. Какво се случи?“ В този момент почувствах нещо да напуска тялото ми. То профуча. Отиде нагоре през върха на главата ми. Можех да го почувствам и да го чуя. Беше слабо профучаване. В този момент се озовах в един вид сива мъгла. Знаех, че съм мъртва.
Споменът от това преживяване е запазен в моята душа. Когато се озовах в тази мъгла с разбирането, че съм мъртва, спомням си, че се чувствах толкова радостна и толкова развълнувана, защото знаех, че въпреки че бях, както казваме, „мъртва“, бях същевременно много жива. Изпълнена с живот. Бях тотално съзнаваща. Започнах да разливам тези чувства на благодарност. Не го правех устно, но изглежда, че самата моя същност казваше: „Благодаря ти, благодаря ти, Боже, че направи така, че да съм безсмъртна. Не бях унищожена.“
Изливах огромна благодарност и Радост и докато това ставаше в мен, една бяла Светлина започна да филтрира моето съзнание. Дойде в мен. Сякаш аз излязох в нея. Разширих се в нея, когато тя дойде в моето поле на съзнание. Не чувствах нищо друго освен тази брилянтна бяла Светлина. Светлината носеше със себе си най-невероятното чувство на пълна обич, сигурност и закрила. Просто бях обгърната от нея. Чувствах се прегърната от нея. Тя беше толкова динамична, беше почти очевидна.
Докато бях в тази бяла Светлина, в тази невероятна Любов, започнах да се вълнувам. Възторгът растеше. Блаженството растеше. Моето съзнание се разширяваше с цялото му блаженство. Изведнъж дойдоха в полето на съзнанието ми всякакви знания, бяха като блок от знания, който просто дойде и се настани в мен. Знам какво е необходимо, за да се кажат няколко изречения, но не дойде в няколко изречения. Всичко дойде като едно голямо цяло. Това, което знаех е, че съм безсмъртна, че бях вечна, че бях неразрушима, че винаги съм била, че винаги ще бъда, и че по никакъв начин няма да изчезна.
Не беше възможно да попадна в някаква дупка някъде във вселената и никога да не бъда чута отново. Просто знаех, че съм напълно спасена и че завинаги ще бъда. Когато поех този блок от знания, цяла област от информация дойде в моето същество и това, което разбрах, беше, че вселената се движи по съвършен план. Знаех, че е безгрешен. Всичко, което си мислим, че е трудно за разбиране, нечестно, жестоко или каквото и да е, нямаше значение. Знам, че това е много трудно, но това разбрах. Разбрах го. Всички неща, за които се притесняваме, за които ни е грижа – наистина не трябва да се притесняваме за тях. Има съвършен план и той работи сам по себе си благодарение на своята перфектност.
Тогава просто си спомням, че станах по-блажена, по-радостна, по-въодушевена. Просто се пълнех и пълнех с тази Светлина и Любовта, която беше в Светлината. Движенията на тази Светлина бяха динамични. Бяха толкова подвижни и толкова пълни с Любов, Радост и знание. Като приемете в себе си знанието или като го получите, нивото ви на въодушевление става просто огромно.
Знам, че загубих всякакво усещане за тялото си. Остана само моето съзнание, чисто и свободно, летящо, и изобщо не мислех по време на тази част от преживяването. Нямах мисли. Бях приемник. Просто чувствах, поглъщах и приемах, и не мислех изобщо. Стигнах до положението на възторга, когато изведнъж си помислих, моята първа мисъл: „Чудя се колко още от това мога да издържа, преди да се разруша?“ С тази мисъл Светлината започна да отслабва. И вселената не ми позволи да се разруша. Не можем да приемем повече от това блаженство и Радост, отколкото ни е възможно да изтърпим в даден миг. Светлината, като започна да отслабва, възторгът, който бях събрала, също намаля. За няколко секунди не можех да си спомня какво ставаше. Мислех си: „Не знам как се озовах тук. Не мога да си спомня какво ставаше.“ Не знаех дали бях в тази Светлина за една минута през деня или за хиляди години. Мисля, че силата на цялата тази енергия просто създаде в мен състояние на амнезия за няколко секунди. Но на това не му беше позволено да продължи много дълго.
След секунда или две се озовах на една абсолютно красива зелена ливада. Тогава знаех какво се случва. Отново знаех коя съм и че съм умряла. Периодът ми на забрава свърши.
Стоях на тази великолепна ливада и си спомням, че Светлината там беше различна от Светлината на Земята. Не беше тази брилянтна бяла Светлина, в която бях, беше по-красива Светлина. Беше позлатена. Спомням си, че небето беше много синьо. Не си спомням да виждах слънцето. Цветовете бяха необикновени. Зеленото на ливадата беше невероятно. Цветя разцъфваха навсякъде наоколо и имаха цветове, които преди не бях виждала. Осъзнах много добре, че никога преди не съм виждала такива цветове и бях много развълнувана от това. Мислех, че вече съм видяла всички цветове. Бях ужасно развълнувана от красотата, която беше невероятна. В допълнение към цветовете виждах мека Светлина във всяко едно живо нещо. Не беше Светлина, която се отразяваше от външната част от някой източник, а идваше от центъра на растението. Красива, мека Светлина. Мисля, че виждах живота във вътрешността на всичко.
Като спрях да гледам тази изящна красота, започнах да вървя. Направих само няколко крачки и видях, че отпред има едно малко възвишение. Имаше може би около 18–20 човека, които стояха на възвишението. Те бяха облечени в широки горни дрехи, много прости, предполагам, че бяха гръцки дрехи. Те също бяха във всички тези красиви цветове. Имаше мъже и жени, повече мъже, отколкото жени, не знам защо. Замислих се за момент, но имаше и мъже и жени там. Никого не познавах, но нямах близки връзки с другата страна и затова не беше изненадващо, че никого не познавах. Почувствах: „О, искам да говоря с тях.“ Сякаш веднага се озовах на възвишението. Не знам дали успях просто лесно да се плъзна дотам или дали трябваше само да си помисля, че искам да съм там, и да бъда там. Това, което си спомням беше, че не трябваше да изкачвам хълма. Не направих никакво усилие.
Като се озовах на върха, видях на хоризонта един град. Осъзнах после по някакъв начин, че това беше повече от град, че това, което виждах, всъщност представляваше един свят. Чудех се: „От това ли е произлязъл светът или там ще отивам?“ Нямаше да науча отговора, защото точно в този момент, трима или четирима от мъжете, които бяха в групата хора на върха на хълма, дойдоха при мен и се запознахме. Казах им: „Не знам какво се случи. Осъзнавам, че съм мъртва. Осъзнавам какво става.“
Един от мъжете от групата проведе целия разговор с мен. Той беше доста по-висок от останалите. Спомням си, че горната дреха, която носеше, беше лилава. Имаше бял бретон, който минаваше около главата му. Върхът на главата му беше без коса. Имаше абсолютно чудно лице. Беше много благороден, мил и имаше много Духовно лице. Имаше също доста авторитет и чувствах, че приказвах с някой, на когото можех да се доверя напълно. Като му казах: „Знам какво става. Знам, че съм умряла.“, той каза: „Да, така е, но не можеш да останеш тук. Все още не ти е времето да бъдеш тук.“
Трябва да ви кажа, че докато приказвахме, не мърдахме устните си. Спомням си, че само трябваше да помисля за нещата, които искам да кажа, и той веднага ги разбираше и ми отговаряше. Въпреки че не си мърдаше устата, докато говореше, можех да чуя звука на гласа му в моето вътрешно ухо. Знаех как звучеше. Беше предаване на мисли, но все пак можех да чуя как звучеше. Дълго, дълго време можех да си спомням звука на неговия глас. Казах му отново:
− Всичко, което ми се случи, след като починах, е толкова красиво и съвършено. Какво ще кажеш за греховете?
− Няма грехове, не и по начина, по който мислите за тях на Земята. Единственото нещо, което има значение тук, е какво мислиш. Какво има в сърцето ти?
Тогава по един неописуем начин, който не разбрах изобщо, успях да погледна дълбоко в себе си, наистина в самото ядро на своята същност. Видях че там имаше Любов, нищо друго. Моята основа беше съвършена Любов, любящо съвършенство. Имах цялостна обич и приемане на всичко. Видях моята собствена благост, нежност, невинност. Просто бях съвършена и любяща.
− Разбира се! – Чувствах, че се свързвах със знание, което знаех преди. Чудех се как съм забравила нещо толкова важно. Знаела съм го. – Можеш ли да ми кажеш за какво е всичко това, целия свят, всичко?
− Да – каза той.
Каза ми най-много три изречения. Беше толкова просто. Разбрах го от раз. Разбрах напълно какво ми каза. Спомням си, че му казах: „Разбира се!“ Тогава дойде отново чувството за свързване със знание, което преди съм имала. Чудех се как съм забравила това. Попитах го:
− Понеже няма да мога да остана, има толкова хора, на които искам да споделя това. Може ли да взема всичко това с мен?
− Можеш да вземеш отговора на първия въпрос, този за греховете. Но отговора на втория няма да можеш да си го спомниш. – каза той.
Последва мощен удар по главата ми. Беше силен, бърз и крайно дразнещ. Продължи няколко секунди – висок удар, удар, удар, удар. После това свърши и чух нещо като електронна щракалка в ухото си. Няма да забравя звука на тази щракалка, защото си спомням, че звучеше почти като касетофон. Върнах се обратно и отворих очи. Лекарят стоеше над мен.
След това преживяване никога не можах да си спомня конкретните две или три изречения, които ми бяха казани. Опитвах се и се опитвах с години след това преживяване да положа усилия да си спомня, най-вече когато си лягах в леглото през нощта, когато лежах в едно полубудно състояние. И никога не успях. Най-накрая просто престанах да се опитвам. Но мисля, че знам какво ми беше казал, въпреки че не можех да си спомня точните изречения. Знаех, че е свързано с Любовта. Вярвам, че имаше връзка с това, което можех да видя, когато ме попита: „Какво има в сърцето ти?“ Погледнах в мен и видях, че бях съвършена Любов.
Това не се отнася само за мен, а за всички човешки същества. Това е какви сме ние. Това е нашата основа. Тази Любов, тази перфектност, тази Божественост. Вярвам, че това, за което става въпрос, е, че светът ще продължи да се променя и ние ще имаме всички тези изживявания, и това ще продължи занапред и завинаги. Като издигнем това до нашето съзнание и го оставим там през цялото време, връзката ни с Бог ще бъде в съзнанието, а не някъде в подсъзнанието ни. Ще усещаме съзнателно кои сме през цялото време. Мисля, че това представлява пътешествието.