Сесил - Преживяване близко до смъртта (дете на 11 години)
Kакво е смъртта, адът, правилно или грешно?
Брат ми и аз отидохме да плуваме. Той започна да се дави. Опитах се да го извадя, но в паниката си той ме издърпа надолу. И двамата се удавихме. Той умря, а аз се завърнах. Спомням си го сякаш беше вчера. Точно когато не можех повече да стоя на повърхността, започна един странен звук като дрънчене в ушите ми. Обзе ме мирно чувство. Духът ми излезна от тялото и се озовах в тъмна празнота. Беше малко ужасяващо.
В далечината имаше малка Светлина. Приближих се към нея, първоначално бавно, после все по-бързо, сякаш бях в локомотива на ускоряващ се влак. После спрях и стъпих в Светлината. Видях всичко – небе, сгради, стъкло – да излъчва своя собствена Светлина и всичко беше много по-цветно от това, което ние виждаме. Река криволичеше наоколо. От другата страна имаше град и път минаваше през него до друг град, и друг град, и друг, и друг.
Точно пред мен, но от другата страна на реката, имаше трима мъже. Те се проектираха до мен. Не вървяха и не летяха. Проектираха се. Не ги разпознах, но знаех, че един от тях беше Лин Биб. Бях кръстена на него. Той умря няколко седмици, преди да се родя. Знаех, че тези трима мъже ме търсеха и гостоприемно ме откараха на другия бряг на реката до първия град. Имах чувството, че ако отида с тях, нямаше да мога да се върна обратно и затова се поколебах.
Първият град беше като първи клас. Хората стояха там, докато са готови да отидат в следващия град – вечно развитие, от град на град. Зад мен вляво имаше силен източник на Светлина, много ярка и пълна с Любов. Знаех, че това е човек. Нарекох го Бог, защото не намерих по-добра дума. Почувствах мъжко присъствие. Той ми каза не с думи, а телепатично:
− Защо се поколеба?
− Ами, някак си съм млада да умра – отговорих.
− Имаме и бебета, които умират – засмя се той.
− Ами, има някои неща, които искам да знам първо – казах аз.
− Какво искаш да знаеш? – каза той.
− Какво е смъртта? – попитах аз.
− Обърни се и виж.
Направих го и видях неприятна катастрофа на кола. Няколко души умряха. От телата излязоха Духовете им, за да продължат да се развиват.
Някои, които не вярваха, че е възможно, останаха в телата си. Попитах дали те могат да се издигнат и той каза: „Да, някои по-бързо от други, а някои може би никога.“ Смъртта е да не вярваш в нищо.
− Какво е адът? – попитах аз.
− Обърни се и виж отново.
Видях една стара жена, седяща на люлеещ се стол и притесняваща се за децата, внучетата и всичко останало. Адът е липсата на мъдрост и да не продължаваш напред, избирайки да седиш там и да не правиш нищо. Адът не беше място. Попитах дали има дявол или сатана.
− Бог би ли позволил това? – попита той. – Ако те направя Бог само за няколко секунди, какво би направила първо?
Знаех, че първото нещо ще е да премахна дявола или сатаната.
− Как да разпозная правилното от грешното? – попитах.
− Правилното е да помагаш и да бъдеш мила. Грешно е не само да нараняваш някой, но и да не помагаш, когато можеш.
Ние вървяхме, докато разпитвах за вселената и причините за всичко. Всички тези неща ми бяха показани. Тогава той се зачуди дали все още исках да се върна във физическия свят.
− Искам да се върна.
− Защо? – попита той.
Казах, че ще помогна на майка ми, която беше изоставена от баща ми с четири деца. Бог се засмя и ме попита за истинската причина. Казах, че ще оставя Земята малко по-добра, отколкото съм я намерила. „Тогава ти можеш да се върнеш с част от знанията, които научи, а останалата част ще ти бъдат разкрити с времето. Живей по такъв начин, че да не се връщаш отново там, когато се върнеш тук.“ Събудих се с лице в калта на дъното на реката и бях издигната на повърхността. Изхвърлих огромни количества вода и излязох на брега. Брат ми беше мъртъв.