Барбара Харис Уитфилд - Преживявания близки до смъртта
Въведение
Барбара е автор на много статии и книги. Тя също е танaтологист (изследва смъртта и умирането), известен оратор, терапевт и жена, която е имала преживяване близко до смъртта. Следва нейното ПБС като извадка от първа глава от книгата на Барбара “Последното преминаване”.
ПБС
Сигурно нямаше да стигна до моята работа с умиращите хора ако самата аз не бях умряла. Знам, че звучи странно. Колко от нас умират и се връщат обратно и приказват за това? Не много, бихте си помислили, но това не е вярно. През 1984 една публична анкета показва, че един на деветнадесет Американци е имал ПБС. И тези първоначални числа включват само възрастните. От тогава сме събрали данни и за детски ПБС-та, и те са почти толкова разпространени, колкото при възрастните.
Искам да споделя моето ПБС с вас, и най-вече да ви кажа за това, което наричаме преглед на живота. Нашите изследвания показват, че в около 20% от ПБС-тата го има. Понеже моето ПБС беше от преди двадесет години, съсредоточих сърцето си и моя живот върху знанията, които получих от моя преглед на живота.
Някои ПБС-та докладват, че техният изглежда като да гледат страниците на една книга. Други го описват като филм. Моят се появи като облак изпълнен с хиляди мехури. Във всеки мехур имаше сцена от моя живот. Имах чувството, че мога да се местя от мехур в мехур, но като цяло то се чувстваше като линейна последователност, в която преживях отново всички тридесет и две години от моя живот.
По време на прегледа на живота, много от нас преживяват не само собствените си чувства, но и тези на всички други, сякаш всички други хора, участващи в нашия живот, се бяха обединили. Ние можем да почувстваме как всичко, което сме направили и казали, се е отразило на другите. Смисълът е, че ние не свършваме с нашата кожа. Илюзия е, че сме разделени. Този дълбок преглед на нашия живот ни показва, че на по-високо ниво на съзнание, ние всички сме взаимно свързани. Тази нова перспектива променя напълно нашите стойности и отношения по начина, по който искаме да живеем. Материализмът запада и човеколюбивите стойности стават по-силни в повечето животи на хората, преживели ПБС. Почти всички от нас приказват за чувството на мисия. Ако сме били Духовни преди това, промяната в стойностите и отношенията не е толкова очевидна, както при някои други като мен. Бях станала атеист, когато се затворих вътрешно в ранна възраст. Постепенно моите промени станаха по-очевидни и дълбоки.
Бях родена с уродливост, странично изкривяване на гръбначния стълб, наречено сколиоза. Не ме притесняваше до преди 1973, когато изведнъж стана фокуса на живота ми. Болката идваща от долната част на гърба ми ставаше поразителна и лекарствата, които ми бяха дадени, за да я контролират, сковаха всичко. В следващите две години бях четири пъти настанявана в болница, всеки път за две седмици и с тракции и инжекции, за да се облекчи болката. Като се погледна обратно сега, както много други хора преживели ПБС, вярвам, че моят живот е бил излязъл извън релси и болката в гърба ми е била метафора на моя живот.
През 1975 на тридесет и две години, бях допусната за пети път в болницата. Минах през операция “стопяване” на прешлените. Събудих се след пет часа и половина в едно кръгово легло. Това странно легло прилича на виенско колело на някои хора. Има два големи хромови обръча с една опора по средата. Три пъти през деня сестрите поставяха три или четири възглавници върху мен и после още една опора върху тях. Пристягаха тези две опори заедно с мен по средата като човешки сандвич и включваха леглото. То ме завъртяваше нагоре и после бавно ме преместваше върху корема ми. Възглавниците го правеха по поносимо, защото бях много слаба. Бях свалила повече от 13 килограма през последните две години от болка и използването на успокояващи за мускули. Операцията на гръбнака не ми позволяваше да се движа изобщо. Не можех да се движа. Леглото ме движеше. Причината да използвам леглото да ме завърта на горе и да ме обръща с лицето надолу, беше да отводнявам моите бели дробове и да позволя на кожата на гръбнака ми да диша, за да не развия рани по тялото вследствие от дълго залежаване. Останах в това легло за повече от месец и тогава ми направиха гипсова превръзка на цялото тяло от моите подмишници до колената ми.
Около два дни след операцията възникнаха затруднения и започнах да умирам. Спомням си, че се събудих в кръговото легло и видях този голям корем. Бях се издула. Издуването опъваше моите рани и ме болеше. Завиках. Хора в бяло веднага дойдоха. Беше драматична сцена - такава, каквато виждате по телевизията. Нямах си и идея какво става, защото все още не бях станала дихателен терапевт. Сякаш всеки буташе колички и машини, хвърляйки неща напред и назад над мен. Закачиха ме на всякакви видове машини, тръби, монитори и торби. Всичко беше шумно и поразително. Изгубих съзнание. Събудих се в залата посреднощ. Светлините бяха слаби. Беше тихо. Погледнах нагоре и надолу и никого не видях. Мислех си, че ако ме хванат извън кръговото легло ще си имам проблем, защото не трябваше да се движа. Затова се обърнах на обратно, за да се върна в моята стая и се озовах вперила очи точно в един радиоговорител. Това е невъзможно, помислих си. Спомням си, че видях радиоговорителя, когато бях приета. Беше монтиран на тавана, поне на един метър над главата ми. Влезнах в стаята и погледнах долу към леглото и видях себе си. Спомням си, че се смях, защото “тя” изглеждаше смешно с белите ленти около “нея” и носа й, придържайки една тръба.
Не чувствах болка. Почувствах се спокойна, невероятно мирна, по начин, по който не съм се чувствала досега. И постоях за малко с “нея”, но знаех, че не бях аз. После, бях в пълна тъмнина. Не знам как се озовах там. Носех се в тъмнината с леко чувство на движение. Знаех си, че се отдалечавах от живота. Оставих този живот. Тогава почувствах ръце да ме обгръщат и да ме дърпат в сочна топлина. Усетих, че това беше баба ми. Тя ме придърпваше по-близо до нея с прекрасна прегръдка. Беше мъртва от четиринадесет години и никога досега не бях си бях мислила, че съществува след смъртта си. Но знаех, че бях с нея.
Тогава осъзнах, че в каквото бях вярвала в миналото, може да не е реално. Може би моите вярвания са били погрешни. Може би това беше реално и всичко друго беше илюзия. Като си мислих колко отдалечени са ми били вярванията и като осъзнах, че прегръдката на баба ми е реална, почувствах, че се освобождавам от огромна токсична болка. И се появи внезапно преиграване на всяка сцена, която аз и баба ми споделяхме по време на нашите деветнадесет години заедно. Не беше просто спомена ми за нея, ами също и нейните за мен. Спомените ни станаха едно. Можех да почувствам, да видя и да усетя точно каквото и тя. И знаех, че тя усещаше същото нещо от моите спомени. Ние двете бяхме заедно, повтаряйки всичко, което значехме една на друга. Беше прекрасно.
Все още мога да си припомня всеки спомен и те са толкова живи, както когато се случиха преди двадесет и три години в моето ПБС. Една от любимите ми сценки е когато готвехме заедно. Бях три или четири годишна. Бяхме сами в кухнята, но цялото семейство щеше да дойде за вечеря, и затова имаше очакване във въздуха. Моята баби издърпа един тежък дървен стол от кухненската маса до печката, хвана ме и ме сложи на него. Тя стоеше отзад, много близко до мен, за да ми помага и да ме пази. Една по една, тя слагаше малко смес в ръката ми, и аз я правех във формата на топка и я хвърлях в тази голяма тенджера с вряла вода. Тенджерата беше почти толкова висока, колкото аз на стола. Силната миризма на риба беше наситила вече влажния въздух. Сложих ръцете си на носа и извиках „уф“. А тя се засмя. След като свършихме, тя издърпа стола заедно с мен по средата на кухнята. Аз пищях и се смях, защото се чувствах на пътешествие. Тя избърса ръцете ми с мокър парцал, но аз ги помирисах и извиках „уф“ отново. Видях я да взима лимон и да го реже по средата. Притри половината от лимона по ръцете ми и после ги избърса с нейната вече изцапана и мокра престилка. После ме погледна с такава Любов в нейните очи и каза: “Не мърдай. Баби ще се върне веднага!” Дойде с нейната четка за коса и започна за заглажда косата ми за дълго време. Толкова добре се чувстваше! Направи ми дълги къдрици. Когато свърши, ме повдигна и ме сложи на пода, а аз хукнах до спалнята й и се погледнах в огледалото.
Когато цялото семейство седна на вечеря, тя каза на всички, че аз съм направила рибата. Моите лели ме погледнаха много очаровани. И като я опитаха, кимнаха с глава в знак на съгласие и казаха на майка ми колко добър готвач съм била.
След като свършиха спомените ни, останах още за малко с баба ми. Обичах я толкова много. Тогава започнах да се оттеглям. Не управлявах случващото се, но се чувствах добре, че се отдалечавах от нея. Разбрах, че тя ще ме чака да се върна отново и че това място, в която беше тя, е вечно. Така бях и аз. Моят живот беше кратък миг от вечността и нямах съмнения, че тази по-голяма вечна реалност е съвършена. А тази, която търпях тридесет и две години беше толкова жестока. Новата реалност се разширяваше и движеше постоянно.
По това време не бих нарекла това, в което бях, тунел, но по-късно, като изследовател, осъзнах, че тунел е най-близката дума, която имаме на тази планета. Каквото и да беше, като започнах да се движа през него, беше тъмно. После усетих, че имаше енергия, която избиваше през тъмнината. Като гледах как енергията се движеше, сенки от сиво до почти бяло се отделиха от избиването. Извън тъмнината идваше Светлина и се движеше пред мен. Светлината и аз отивахме в една посока, но тя беше далеч, далеч напред.
Моите ръце се разшириха. Почувствах ги да ставам безкрайно големи. Нежен бриз обвиваше тялото ми и можех да чуя нисък монотонен шум, който ме викаше. Необичайният звук ме караше към Светлината. Изведнъж се озовах обратно в тялото ми, обратно в кръговото легло и беше сутрин. Две сестри отвориха пердетата ми. Слънчевата Светлина беше поразителна. Нарани очите ми. Помолих ги да пуснат пердетата. Опитах се да кажа на сестрите и после на няколко доктора, че бях напуснала леглото. Те ми казаха, че това е невъзможно и че съм халюцинирала.
Седмица след това отново оставих тялото ми в кръговото легло. Бяха ме зачеркнали от критичния лист, но все още бях немощна и болна. Бях завъртяна напред върху лицето ми и не се чувствах удобно. Явно бях оставена твърде дълго в тази позиция. Посегнах към бутона за повикване, но той се изплъзна върху одеялото. Започнах да викам и да пищя, после крещях като луда, но вратата беше затворена. Никой не дойде. Измокрих леглото. Станах истерична. Отделих се от тялото ми.
Като напуснах тялото ми, отново отидох в тъмнината, само че този път бях будна и можех да видя какво се случваше. Поглеждайки надолу вдясно видях себе си в един мехур, да плача в кръговото легло. Тогава погледнах нагоре вляво и видях себе си на една година в един друг мехур, гледаща надолу в моето детско креватче, ревейки също толкова силно. Погледнах надясно и се видях отново в кръговото легло, после наляво и се видях като бебе, и така наляво и надясно няколко пъти. Тогава се оставих. Реших, че вече не искам да съм тридесет и две годишна, ще бъда бебе. Като се придвижих от тридесет и две годишното старо тяло в кръговото легло, почувствах сякаш се освобождавах от този живот. Като го направих усетих една енергия, която се насъбираше, минаваше и проникваше в мен, държеше всяка една молекула на моето същество.
Нямаше го стария човек с дълга бяла брада. Отне ми дълго време да използвам думата Бог. Всъщност не бях използвала нито една дума, докато не гледах филма Междузвездни войни и чух за Силата. Тогава вече четях квантова физика, опитвайки се да открия обяснение на това, което проникна в мен и беше мен … и теб … и всички нас. Сега то беше там, и ме държеше. Чувството беше невероятно. Няма думи, или може би в тази реалност, с които да се опише вида Любов, която Бог излъчва. Бог напълно прие всичко, докато преглеждахме живота ми. Във всяка сцена от моя преглед на живота можех да почувствам отново това, което чувствах в различните времена на моя живот. И чувствах всичко, което всеки чувства като резултат от моите действия. Някои от тях се чувстваха добре, други ужасно. Всичко това се превърна в знание и аз се учех. О, как се учех! Информацията се пренасяше с главоломна скорост, която може би щеше да ме изгори, ако не беше тази необикновена енергия да ме държи. Данните идваха и после Любов неутрализираше съденията ми към мен. С други думи, като преглеждахме живота ми, Бог никога не ме съди. Бог ме държеше и ме пазеше. Получих всичката информация за всяка една случка, моите възприятия, чувства и тези на всеки друг, който беше в нея. Независимо как се съдих във всяка една случка, Бог ми помагаше и вливаше Любов във всичко: всяко чувство, всяка частица информация относно всичко, абсолютно всичко, което се случваше, за да може всичко да е наред. Нямаше добро или лошо. Бяхме само аз и хората, които обичах, опитвайки се да бъдем, или просто се опитвахме да оживеем. Сега осъзнавам, че ако не ме държеше тази Божия Сила, нямаше да имам силите да преживея това, което ви обяснявам.
Аз, ние в този случай, защото ние сме едно, много свещено едно, Бог и аз се сливахме в един свещена личност. Ние отидохме до бебето, което виждах в левия ъгъл в тъмнината. Представете си, че то е вътре в мехур, а този мехур е в центъра на облак от хиляди и стотици мехури. Във всеки мехур имаше друга случка от моя живот. Като се движихме към бебето, сякаш минавахме през мехурите. В същото време ние изживяхме тридесет и двете години от моя живот в линейна последователност. Можех да се чуя да казвам: “Нищо чудно, нищо чудно.” Сега вярвам, че моето “нищо чудно” означаваше: “нищо чудно, че си такава каквато си сега. Погледни какво ти беше причинено, когато беше дете.”
Майка ми беше зависима от наркотиците, ядосана, оскърбена, а баща ми го нямаше през повечето време и не се намеси. Видях цялото си детство в травма отново, в моя преглед на живота, но не го видях в малки части и детайли, по начина, по който си го спомнях като възрастна. Видях го и го преживях, както го бях живяла по времето, когато се случваше. Не бях само мен си, ами и майка ми. И моя баща. И моя брат. Ние бяхме всички едно. Точно както почувствах всичко, което моята баба беше почувствала, сега почувствах болката на майка ми и пренебрегването в нейното детство. Тя не се опитваше да бъде лоша. Тя не знаеше как да обича и да бъде мила. Не разбираше за какво е живота. И тя все още беше ядосана за детството си, защото бяха бедни и защото баща й имаше силни припадъци почти всеки ден, докато не умря, когато тя беше на единадесет. И тогава тя беше ядосана, защото той я напусна.
Всичко ни заля обратно, включително и безпомощността на баща ми да спре лудостта. Ако моят баща беше вкъщи, когато майка ми избухваше в яд, той би затворил всички прозорци, за да не могат съседите да я чуят. Отново станах свидетел на яростта на брат ми към обижданията на майка ми и после той я пренасяше на мен. Видях как всички ние бяхме свързани в този “танц”, който започна с моята майка. Видях как нейното физическо тяло изразяваше болка й. Видях как пораснах и напуснах къщата на родителите ми на осемнадесет. До този миг видях майка ми да претърпява двадесет и шест операции, двадесет и пет от които бяха по избор. Видях се като дете да се моля за доктор да й помогне. Една или друга част от тялото й беше винаги в болка. Имаше две стопявания на прешлените на врата си, и две или три на лумбалния гръбнак. Двете колена, двата лакътя и едната й китка бяха оперирани.
Като продължи прегледа на живота ми, отново преживях гладуването на майка ми, защото й беше казано, че е станала “закръглена”. После тя претърпя няколко операции за чревни проблеми и запек и по време на тях в болницата я хранеха с тръби, защото беше толкова слаба. Дори си скъси пръстите на краката. Това го наричат операция на деформирани пръсти. Истинската причина беше, че тя имаше огромна колекция от обувки с високи токчета, които бяха в размер четири и половина. (инаги носеше тънки, високи токчета, въпреки лошия си гръбнак). Нейните крака растяха (както на всички, когато порастваме), но тя искаше токчетата да останат с номер четири и половина. Видях се в един мехур с нея, когато нейният ортопедичен хирург й каза: “Флоренс, имаш два избора. Да си вземеш обувки с половин размер по-големи или да си скъсиш пръстите!” Той се смееше, но тя избра операцията. Тя беше в гипс шест седмици, взимайки все повече лекарства за успокояване на болката и за сън.
Видях я също да минава през психиатрични болници. По време на една от тях, около 1955, не можех да я посетя за три седмици. Бях на около единадесет и бях сигурна, че бях направила нещо погрешно. В един мехур можех да се видя, когато най-накрая ми беше позволено да я видя. Изглеждах голяма за годините ми, по-висока от нея. Тя тежеше около четиридесет килограма. Аз изглеждах по-едра. Тя живееше с черно кафе, успокоителни и болкоуспокояващи. Аз обичах да ям.
В мехура я молех да приказва с докторите, за да си дойде у дома. Тя каза: “О скъпа. Това е като работа. Нямам нужда да бъда тук, но тати има три здравни осигуровки и така правя пари, докато съм тук. Синият Кръст плаща всички медицински разноски и ние ще запазим остатъка от другите две застраховки.” Сега почувствах да го казва и наистина го имаше предвид. Тя вярваше в това. Продължих да гледам и осъзнах, че нищо не може да помогне на моята майка, защото тя нямаше реално разбиране защо беше тук. Можех да се чуя да казвам: “Нищо чудно, нищо чудно.” И тогава доброжелателната енергия, която ме държеше ме стисваше по-силно и дори с повече Любов.
Продължихме да гледаме майка ми в болка, виждайки се с докторите и винаги получавайки рецепти за болкоуспокояващи, хапчета за сън и други лекарства. Единственото ми чувство по това време беше самота. Чувствах се толкова самотна, когато тя беше в болницата. После я видях да ме малтретира, когато си беше у дома. Сега почувствах, че тя ме тормозеше, защото мразеше себе си. Видях се паднала на колене, да се моля за доктор да й помогне. Това, което не разбирах като дете, но схванах в прегледа на живота, беше, че тя не искаше никой да й помогне. Тя мислеше, че нейната работа в живота е да има доктори и да бъде пациент. И тя се наслаждаваше на грижите за нея в болницата.
Видях как се бях предала, за да оцелея. Забравих, че съм дете. Станах майката на майка ми. Изведнъж разбрах, че на майка ми се беше случило същото в нейното детство. Тя се грижеше за нейния баща по време на неговите пристъпи и като дете се отдаде на него. Като деца, тя и аз станахме всичко, от което другите се нуждаеха. Като продължи прегледа на живота ми, също видях душата на майка ми, колко болнав беше живота й, колко загубена беше тя. И видях моя баща, как той си затваряше очите, за да избегне скръбта за болката на майка ми и за да оцелее. В моя преглед на живота видях, че те бяха добри хора, притиснати в безпомощност. Видях тяхната красота, човечност и нуждите останали неизпълнени в техните детски години. Обичах ги и ги разбирах. Може да си имаме проблеми, но ние все още сме свързани в нашия танц на живота чрез енергийния източник, който ни е създал.
Тогава разбрах, че ние не свършваме с нашата кожа. Ние всички сме в това голямо разбъркано количество от съзнание. Всеки един от нас е част от това съзнание, което наричаме Бог. И ние не сме просто хора. Ние сме Дух. Ние бяхме Дух преди да дойдем в този живот. Сега всички ние сме борещите се Духове, опитвайки се да разберем правилно какво е да бъдеш човек. И когато напуснем това място, ние ще сме чисти Духове отново.
Като продължи прегледа на живота ми, аз се омъжих и имах моите собствени деца и видях, че бях на ръба да повторя кръга на малтретирането и травмата, която бях изпитала като дете. Бяха ми предписани лекарства. Бях в болницата. Ставах като майка ми. И в същото време тази енергия ме държеше и ми позволи да преживея всичко това. Почувствах спомените на Бог за тези сцени през очите Му, точно както аз гледах през очите на баба ми. Можех да почувствам Божествения интелект и бях поразена. Бог ни обича и иска от нас да се учим и да се събудим за нашето истинско Аз, за това, което е важно. Осъзнах, че Бог иска да знаем, че ние изпитваме истинска болка ако умрем без да живеем. И начина, по който трябва да живеем, е да даваме Любов на нас и на другите. Ние сме тук, за да се научим никога да не задържаме нашата Любов. Но само, когато се излекуваме достатъчно, за да бъдем реални, можем да разберем и да даваме Любовта, по начина, по който Любовта е замислена.
Живота ми продължи да се разкрива и станах свидетел колко жестоко се отнасях към себе си, защото това ми беше показано и на това ме бяха научили като дете. Осъзнах, че най-голямата грешка, която направих в моя живот през тези тридесет и две години беше, че не се научих да се обичам.
Тогава се върнах обратно, но не в тялото ми. Бях зад пункта на сестрите. Видях един метален кръг с изхвърлени възглавници зад стъклото. Това бяха възглавниците, върху които уринирах, докато бях отделена от тялото ми. Виждах ги на една сушилня.
Чух две сестри да си приказват за моя случай и затова как моята дневна сестра беше толкова разтревожена след като ме намерила, че са я изпратили вкъщи по-рано. Тогава те казаха, че тялото ми ще бъде в бинт за шест месеца, въпреки че са ми казали шест седмици, защото докторите си помислили, че нямало да се справя ако съм знаела Истината. Затова нямаха намерение да ми кажат Истината. Тогава се върнах обратно в тялото ми, обратно в кръговото легло. Точно тези две сестри влезнаха да ме проверят и им казах:
− Напуснах леглото отново.
− Не скъпа. Халюцинираш! - казаха те.
Не бях взела болкоуспокояващи тогава и затова настоях:
− Не, не халюцинирам. Напуснах леглото.
− Халюцинираш. Не можеш да напуснеш леглото - казаха те.
− Моля ви, обадете се на моята дневна сестра и й кажете, че съм добре - отговорих аз - кажете й, че не съм й ядосана. Знам, че си тръгна по-рано за вкъщи. И не ме лъжете като ми казвате, че ще бъда в бинт за шест седмици. Кажете ми Истината. Знам, че ще трябва да съм в бинт за шест месеца. И трябваше да изперете тези възглавници преди да ги сложите на сушилнята. Не ме е грижа за мен, ами за следващия пациент.
Месец след това се върнах у дома от болницата, родителите ми наминаха да ме посетят. Те се погрижиха за децата ми по време на месеца, когато аз бях в кръговото легло, затова разбрах, че не могат да ме посетят в болницата. Въпреки това не разбирах защо не идваха към моята къща. Прекарвах всеки ден в легло. Тежах 37 килограма, а бинтът тежеше 13 килограма. Чудех се кога ще дойдат, за да им кажа за моето преживяване. Най-накрая те дойдоха и аз изтърсих колко много ги обичам и че всичко, което се е случило е наред. Дори си мисля, че им казах, че съм им простила. Те погледнаха сякаш бях много странна и бързо си тръгнаха. След това настоявах да видя психиатър, надявайки се, че той ще разбере какво бях преживяла. Докторът, с когото се видях, не разбра. Никой не разбираше тогава преживяванията близки до смъртта и затова осъзнах, че не мога да говоря за това. Прекарах шест месеца в бинта, мислейки си за моето ПБС, но опитвайки се да не казвам на никого. Когато бинта се махна, отидох на физична терапия, за да възстановя силата си и реших да оставя ПБС-то настрана и да следвам сърцето си.
Първо пожелах да работя в спешното отделение в болницата, където бях пациент. Имах много възможности да бъда и да докосвам умиращи хора. Почувствах се истинска, когато работех там. И всички бяха истински също. В една обстановка, където живота и смъртта са на ръба всеки един момент, само Истината се приказва. Но моя личен живот беше в другия край на спектъра. Моят мъж, моите приятели и повечето от членовете на семейството бяха прихванати от техните собствени игри. Никой не общуваше истински. Имаше толкова много отчуждаване на чувствата. Не мога да отрека, че аз бях част от това, част от материализма и част от вкочанеността. Но сега бях различна. Не беше тяхна вина. Аз се промених. Мястото, където се чувствах истинска, освен болницата, беше в университета.
Станах дихателен терапевт, работещ в спешно отделение и в международния клирингов съюз и моите пациенти ми разказваха за техните преживявания, когато те умираха. И тези, които се завръщаха в телата си ми разказваха за техните ПБС-та. Започнах да пиша за всичко това. В онези дни нарекох темата ми “емоционалните нужди на пациентите с критични грижи”. Изненадващо бях поканена да говоря на професионални конференции и ме публикуваха в списания за дихателна терапия. Емоционалните нужди на пациентите беше нова и гореща тема в здравеопазването в края на 1970-те и началото на 1980-те.
Накрая станах изследовател и можех да търся отговорите, които толкова копнеех да намеря. Понеже изследванията ми бяха проведени в медицински университет, всякакви видове знания ми бяха на разположение. Можех да нагласям и пренагласям не само стотиците преживявания, които разучавах, но също и моето лично.
Преживяването близко до смъртта никога не свършва, ако го поканим да продължи да ни повлиява. Може да продължи да расте в живота ни, ако го подхранваме. Продължава да ни показва какво правим тук и за какво е живота.
Преди моето ПБС и преглед на живота, знаех, че съм била малтретирана физически и емоционално от моята майка и пренебрегвана от двамата ми родители. Спомням си почти всичко. Проблема беше, че тези спомени не събудиха никакъв чувствен отговор в мен. За да се справя с болката, аз се затворих не само като дете, ами и като възрастен. Защитавах се с моя “емоционален новокаин”, за да не мога да чувствам нищо, което ми се беше случило в моето детство. Затвореността ми продължи и в моя живот като възрастна. След като преживях прегледа на живота ми, успях да премахна новокаина от моето минало и да съединя отново парчетата от моя живот. Започнах да уча за всички нови чувства, които идваха.
Психиатрията нарича емоционалния новокаин “психично затваряне”. Това е разпространен начин, използван от децата, за да преодолеят тежки времена. Когато пораснем ние избираме дали да останем затворени или да си спомняме и да работим върху тези минали, но болни и затворени спомени. В моя преглед на живота също видях началото на малтретирането по начина, по който се отнасях спрямо децата ми. За мен това не беше избор на затвореност или лекуване. Нуждаех се да спра веригата, за да спася децата ми от това, през което аз минах.
Научих от моя преглед на живота, че единственото нещо, което е реално е Любовта и единствения начин да споделяме Любов е, като сме истински. Да сме истински се случва, когато признаем чувствата си и непрекъснато споделяме нашата Истина. Когато чувстваме, че нашите чувства са истински, ние споделяме нашата Истина от Любов. Тогава нашето отношение с Бог и с нас самите е здравословно.
Моите родители и останалата част от моето семейство и приятели определено не бяха изключение на правилото, когато се наложи да разберат новото ми отношение. Помагах дванадесет години на групи хора за международната асоциация за изследване на преживяванията близки до смъртта и най-големия проблем, за който приказват хора, преживели ПБС, е, че никой не ни разбира. Ние преживяваме дълбока промяна в нашите стойности и отношения и се нуждаем да приказваме за това в групи, които ни подкрепят. Сякаш сме живели живота ни в черно и бяло и изведнъж са ни показани цветове. Нямаме страх от смъртта. И това е просто един от многото парадокси. Защото не се страхуваме от смъртта, не се страхуваме да живеем. Ние обичаме живота по съвсем нов начин. Повече сме склонни да поемаме рискове, за да помагаме на другите. Ние работим с умиращите, защото взимаме толкова много, колкото даваме като помагаме.
Нашите изследвания също показват, че история от детска травма, малтретиране и пренебрегване е по-често срещано сред хората, преживели ПБС, отколкото статистическата контролна група. Много хора с ПБС, които съм интервюирала, идват от оскърбително детство довело до пристрастяване. Ние всички имаме същата история. Приказваме как всеки път нашите родители започват да пият или да взимат хапчета … и те си отиват. Дори ако техните тела бяха все още там, те си бяха отишли. И така ние се затваряхме. Понеже нашите родители се бяха затворили, така и ние. Но нашите ПБС-та ни върнаха обратно. Те ни напомниха кои сме ние. И за да поддържаме нашето истинско аз, ние трябва да се научим да чувстваме, да споделяме нашата истина и да даваме нашата Любов. Описала съм в подробности за малтретирането на деца в моята последна книга - Духовни пробуждания. Травмирането на деца винаги ми е било интересно, поради моята собствена история и защото чувам за него много често в групите, които ни подкрепят и като говоря пред хора. Сега е показано статистически в изследванията.
В Духовни пробуждания пиша също, че не трябва да обиждаме никого, а вместо това да прекъснем веригата от тормоз. Когато умрем, ние ще преживеем отново нашия живот през погледа на всеки друг, както и от нашия. Има само информация и чувства, усещания и знание. Ние наистина не можем да съдим и да обвиняваме другите, защото внезапно разбираме от къде сме и от къде всички други идват. Ние съдим само тук, в тази земна реалност. Там горе, в Бог, научих за това. Знанието за това, което се случи, се вливаше в мен и си повтарях постоянно моето “нищо чудно”. Повярвах, че Бог не съди никой, но иска да се учим, за да не правим едни и същи грешки отново. Моите преживявания ми показаха, че Бог иска от нас да разширим Любовта, а не страха. Ако мога да разбера детството ми и мога да наименувам, изкажа и да оставя емоциите, които съм задържала от дете, да си отидат, аз няма да повторя моето минало. Моите родители повториха миналото си, защото не знаеха, че може по-добре. Преди моето ПБС и прегледа на живота ми, старият начин на конфликти и затваряне ме управляваха. Изведнъж бях изстреляна извън времето и обгърната по съвсем различен начин. Точно толкова бързо се върнах обратно, искаща да изкова нови основи. Имах огромна възможност и сега искам да я споделя. Но не виня и определено не искам да съдя никого, включително моите родители.
И сега, почти двадесет и три години по-късно, моите родители умряха, баща ми в края на 1992, а майка ми в началото на 1994. В прегледа на живота ми имаше сцена, в която помагах на баща ми да умре и наблюдавах моята майка умираща. Всъщност, прегледа на живота ми, това което научих от него и много по-важно - това което преживях в него; тази божествена енергия, която ни свързва всички нас; от тогава тя водеше всички мои връзки. С всеки човек, който придружавах в процеса на умиране, също ставах свидетел на тази Духовна енергия. Говорела съм пред стотици работници в болници и почти всеки се съгласява, че тази енергия присъства. Често ми казват техните истории за обичащата енергия на Бог, присъстваща по време на смъртта.
Във всички истории в тази книга се чувствам свързана с тази енергия през сърцето ми. Молитвата в сърцето ми е постоянна и е музиката на заден фон, аранжираща преживяванията ми. Ние всички сме свързани с обичащата енергия на Бог, тя е най-мощната сила във вселената.